Автор: Светла
Дамяновска
Дата: 10.12.2003г.
Публикувано във вестник "Новият ПУЛС", брой 23 (49), 8-21 декември,
2003г.
Моите размисли са за вписването (пасването или не) на българското
изкуство в пъзела на световното и причините, поради които все още
извивките на сглобката не са ни по мярка... Но за това ще трябва
да се върна малко назад в историята.
Дългогодишната изолация на България (пожелана или наложена по политически
причини) беше довела до създаване на резервантни условия на живот
и работа на българските творци. След 10.11.1989г. телените мрежи
бяха демонтирани, а хранилките и поилките окрадени или продадени...
Част от "полезния дивеч" измря, неприспособим към новите, сурови
условия, вследствие на десетилетно изнежване и закърняване на инстинктите
му. Друга част успя да оцелее, макар измършавяла и озверяла...
Тази - по-жилава и прагматична, но и по-витално талантлива част
от българските творци, успя някак да превъзмогне трусовете в съдбата
на Родината си. Но дори тя не беше подготвена за пускане в удивително
красивата, но коварна джунгла на европейското и световно изкуство.
А нейните закони са брутални. Разбира се, всяко вегетиращо на тясно
животно мечтае да избяга и да се устреми към дивата природа, за
която е създадено, но не осъзнава, че няма опитът, нужен му, за
да оцелее в нея... А екскурзионните разходки в обезопасени зони,
осигурявани някога на малцина избраници, само бяха довени до създаването
на погрешни впечатления...
Грозната метафора, която употребих беше за онагледяване на епизод
от най-новата ни история. За съжаление, дори и с герои по-възвишени
и епитети по-умерени, сюжетът си остава същият, както и поуката...
Понякога мечтите се сбъдват и тогава се разбира, че личното разочарование
е повече от колективното щастие... Колкото до последното, то обикновено
е илюзорно.
Отново ще се върна на отрицателният ефект от изолацията, този път
по отношение на нарушената комуникация между автора и ценителя.
Творецът не трябва да създава монолози. Но, ако е капсулиран, поради
невъзможността той и творбите му физически да присъстват в различни
географски точки, тогава губи публиката си, а съответно и възможността
да бъде реално оценен. Губи единственият коректив, който направлява
работата му... А колкото повече са мненията, толкова резултатът
се доближава до средноаритметичната - приблизително със сигурност
вярна оценка. И обратното - в нашия случай - творците, формирани
в изкуствена среда, са жизнеспособни само в нея... И в крайна
сметка - както винаги в България, няма виновни, но пък има много
потърпевши...
Именно затова след първоначалната еуфория и втурване към Европа,
сега творците ни пристъпват с известна боязън по чуждите мегдани.
И опастността вече е друга - постепенното самоизработване на тежки
комплекси за непълноценност и неконкурентноспособност. Част от самодоволните
"родоски колоси" - гигантите с глинени крака в родните изкуства
- с право се плашат от досега си с по-професионалната и по-комерсиална
чужда критика. От друга страна обаче, класиците ни са класици, именно
защото са признати и уважавани не само в България, а далеч зад пределите
на Европа. Тоест, те са се преборили и наложили, откроили са се
на фона на обилната литературна продукция. Или иначе казано - не
са се побояли да стъпят на чужда територия и да отстояват качествата
си. Или качествата на произведенията им отстояват мястото на вече
мъртвите им автори до ден днешен.
Разбира се, високите критерии и добрата информираност за процесите
и явленията, които протичат в изкуствата на Европа, неминуемо ще
повишат и нашето ниво. Но желанието за добър пласмент зад граница
да доведе до унифициране на творческият продукт, само за да е безпроблемно
усвоим... Или пък - противоположната крайност - злоупотреба с фолклора.
Наистина, специфичните (етно-културни и исторически) особености
му придават приятна доза екзотика, но повърхностните имитации обезценяват
и съвременната творба, и първоизточника.
Творецът трябва да е добре запознат със световните тенденции, за
да може да балансира интелигентно между крайности, към които все
залита буйната му балканска душа. А когато започнат да отговарят
на световните критерии за стойност, творбите на нашите автори съвсем
естествено ще се впият с художествената среда, в която попадат.
На теория разбира се е така. На теория всичко е лесно и просто,
справедливо и съвсем закономерно... Всъщност, дали пътят на даден
творец в изкуството ще е кален междуселски път ил имагистрала, е
Божие предначертание. Той може да направи само това, което е по
силите му. И което му е отредено... Непростимо би било, единственот
ако икономисва труда и поривите си, предубеден в безсмислието им.
|
