Автор: Петър Астинов
Дата: 02.03.2004г.
Публикувано във вестник "Новият ПУЛС", брой 4 (54), 23 февруари - 7 март, 2004г.

Вървя по улицата, по която минавам всеки ден. Срещам отново същите хора, но днес нещо ми се струва различно. Те не са така усмихнати, както обикновено. Сякаш нещо или някой ги е накарал да се замислят или дори да се затъжат. Не мога да си обясня какво се е случило и е променило облика на "Веселата улица", както аз я наричах.

Изведнъж вниманието ми прикова една протегната, слаба и посиняла от студ, детска ръчичка, която моли за милостиня. Когато вдигнах поглед, съзрях две големи, измъчени очи. Две очи, които те пронизват с печал. Две очи, в които всеки може да види лицето на Бедността.

Тази гледка оставя траен отпечатък в съзнанието на хората, които я зърнат. Тя кара да се замислиш дали нравствеността и духовното богатство (както се твърди) са по-важни от храната или тези приказки са само за успокоение на онези, за които дори хлябът е лукс.

Вече и аз като другите хора от "Веселата улица" не се усмихвам. Изглеждам замислен и тъжен. Инстинктивно пускам монетите, дрънчащи в джоба ми, и продължавам. Но това не означава, че ще забравя толкова лесно. Докато вървя, продължавам да виждам двете тъжни очи и да мисля за несправедливостта на живота.

Не съм се отдалечил, когато чувам някой да крещи: "Ти нямаш ли достойнство?". Обръщам се и виждам мъж при просещото дете, който бързо се губи в тълпата.

Какво достойнство? Нима мизерията не "убива" всяко чувство на срам и неудобство? Откога бедността е порок, който трябва да крием? Достойнството е присъщо за хората, които не мислят дали утре ще умрат от глад или от студ. Бедността не е порок, който трябва да прикриваме. Тя е лечима болест на обществото, срещу която трябва да се обединим.

Сигурен съм, че всички сме виждали лицето на Бедността в нечии тъжни очи. От нас зависи какво ще сторим...