| Автор: Димитър
Димитров, Димитрина Тодорова
Дата: 28.11.2002г.
Copyright © 2002
- Добър ден, господине, какво ще обичате?...
- Добре дошли, с какво можем да Ви бъдем полезни?...
...
- Довиждане!...
- Приятна вечер!...
- Заповядайте отново!...
...
Всички тези реплики, а и много други подобни, придружени с лек поклон
и ослепителна усмивка - напомнят ли ви за нещо?
Все повече и повече свикваме с нас да се отнасят именно с такова
уважение. Причината обаче не се крие в джентълменските обноски,
които с времето сме усвоили, а единствено във факта, че именно така
се обръщат към нас в едно изискано, или по-просто казано, заведение
от "западен" тип. Всъщност, за какво време говорим и що за изисканост,
когато дори и в "Макдоналдс" се чувстваме сякаш всички служителки
или си падат по нас (ако сме от мъжки пол), или сутиенът ни е накриво
(в обратния случай)? Времето е периодът от началото на Голямата
Демокрация до ден днешен - започнал някъде през 1990-та година и
безмилостно продължаващ в растяща линейна зависимост. С идването
на демократите на власт и тоталната смяна на режима в България,
в икономиката и културата ни се промъкна трайно и едно друго явление
- Културният борд.
Всички бяхме въодушевени от настъпващите една по една свободи в
страната - свободата на словото; свободата да бъдеш себе си; свободата
да работиш или учиш това, което желаеш... Икономиката ни отбеляза
значителен растеж, сферата на частния бизнес се разработи - нещо,
което до този момент изобщо липсваше в България. Наред с никнещите
по главните и малки улици пъстри бутици, пълни с турска стока, навсякъде
започнаха да се появяват и извънземни (интернационални) заглавия
като: "Макдоналдс", "Кентъки Фрайд Чикън", "Дънкин Донътс", "О Ем
Ви", "Шел", "Гуудис","Хепи", "Тропс", "Мис Каприз", "Палас", "Трол",
"Кенар" и много други. Повечето от тези имена са всъщност отдавна
съществуващи извън България вериги заведения за хранене бензиностанции
и магазини. С "отварянето" ни към света през 1990-та година, въпросните
чуждестранни вериги започнаха да работят и у нас. С тях обаче се
появи и пагубната конкуренция, "убиваща" едно по едно скромните
"капанчета", в които българите бяха свикнали всяка сутрин да изпиват
по едно мухлясало кафе тип "трета цедка", а вечер да се стоплят
с изветряла ракия - или странна дори за дипломирани химици есенция
на спирта, - придружена от вкиснала шопска салата. От "Здрасти,
наборе!", през "Къде 'одиш, бе!?", до "Добър вечер" и обратно -
така изглежда отстрани вече повече от 12 години културният преход
в обществото. Нека обаче обърнем повече внимание на хората, които
най-често се отнасят с уважение към себеподобните си - служителите
от заведенията на "конкуренцията".
Културният борд е чуждата култура, изсипана отведнъж в обществените
ни заведения. В доброто западно заведение обслужва обучен персонал,
независимо дали този персонал ще чисти коли, ще сервира чай или
ще ни дава съвети за това какво жилище да си купим. Служителят е
именно служител, а не човек с определена ценностна система, според
която да се влияе и променя поведението му спрямо различните клиенти.
И ако все пак нещо е в разрез с личните му възгледи или разбирания,
служителят няма право да изразява отношение - клентът е клиент преди
всичко и всички. За сравнение, балканският тип заведение за хранене,
в малко преувеличен вериант е това, което от приказките познаваме
като хан - жената готви, мъжът посреща гостите (те са гости, а не
клиенти!), а дъщерята сервира шкембето. Днес със сигурност нещата
не стоят точно така, но отношението към клиента е на същата основа
- това е човекът, когото ще нагостим, ще се опитаме да оръсим възможно
най-много и ако не ни се нрави приказката му, просто ще игнорираме
или дори изгоним. Ние не се грижим за доброто име на заведението,
чиито чепати пейки или изпотрошени пластмасови столчета, по 5 лева
всяко, се изплащат именно от сметките на клиентите. Такова нещо
като политика на заведението, равноправие между този, който си купува
дъвка и този, който пазарува за 100 лева, няма, а задължителен етикет
напълно липсва. От тази гледна точка и Културният борд, като следствие
на който се появиха западните образци на обслужване, е интересен
феномен, който обаче, както може би се досещате, не се прилага у
нас така, както на запад.
Навлизането на вериги заведения за бързо хранене в България бе процес,
който се посрещна по различен начин от различните слоеве в българското
общество. Закоравелите и свикнали с "българското" хора, предимно
на възраст от 50 години нагоре, отрекоха тотално качествата и достойнствата
на подобни "превзети, излишно скъпи заведения". Хората с по-свободно
мислене, предимно между 25 и 50 години, погледнаха философски на
ситуацията и бързо свикнаха именно там да хапват сандвич и да пият
кафе на път за бизнес-среща или просто за работното си място. Тийнейджърите
пък най-накрая намериха място, където да могат да се надвикват спокойно,
без след 20 минути да страдат от задух поради наслояване на цигарен
дим или пушек от кухнята. Има и хора обаче, които започнаха да предпочитат
сериозно заведения като "Макдоналдс", "Кентъки Фрайд Чикън", "Гуудис"
и други, защото на тези места се отнасят с тях именно като с хора,
а не като с част от стадото. Да те посрещнат с "Добър ден!" не е
като да те питат "К'во ше поръчаш?", както обикновено се случва
в кварталното кафене. Да ти налеят бензи и измият стъклата на колата
не е като необръснат старец от порутената колибка на някоя забравена
от Бога бензиностанцийка да ти изсумти "На самообслужване е, малкия!".
Не е същото и за хората, които спазват добрия етикет. Хора, които
по много и различни причини са приели да работят за чуждото удоволствие
срещу скромни, дори за България, възнаграждения. Хората, които карат
останалите да се чувстват уважавани, получават най-често два пъти
по-малко от клиентите на тези заведения.
Заслужава си да се отбележи и факта, че много от тези хора - служители
в заведения, плод на Културния борд, - не удържаха на "интегрирането"
и решиха да се върнат в, ако не кварталните, то поне по-обикновените,
българските заведения, където за същите пари ще носят дънки и никой
няма да им "диша във врата". Много от младите и уж свободомислещи
хора проявиха типичните балкански черти - мързел и нетърпимост към
висшестоящите - и престанаха да бъдат част от "културните заведения".
"Интегриралите" се служители са обикновено младежи и девойки на
възраст между 17 и 25 години, най-често студенти, които чрез тази
работа успяват да закърпят финансовото си ежедневие, докато родителите
им покриват разходите само за най-необходимото. Тези хора не са
за завиждане. Те работят на места, които макар и чисто български,
са с чужд произход и съответно и правилата, които се спазват там
не са от тези, с които лесно и с мерак се свиква. Именно в списъците
с правила и задължения за персонала са включени изброените в началото
реплики за посрещане, обслужване и изпращане на клиенти. Миенето
на маси, столове, прозорци, стени и подове пък в никакъв случай
не са залегнали в поведението на младите българи от техните родители,
а отново са плод на правилата, които служителите в шарени облекла
трябва да спазват, за да получат месечните си 150 лева. Всъщност,
точно тези правила много добре и нагледно демонстрират как западните
заведения за хранене, пренесени у нас, възпитават културно българската
младеж. А през това време посетителите отпиват бавно и с наслада
от шарената чашка с "Кока-Кола" и гледат с блаженство как техен
връстник подстригва за десети път тази седмица тревната площ в двора
на заведението...
Дали пък няма и нещо хубаво в това, на което така или иначе се учат
служителите от чужди вериги заведения в България? Ако те усвоят
правилата и започнат да ги спазват и в ежедневието си извън работното
място, тогава спокойно можем да кажем, че Културния борд, който
света усърдно наложи у нас, има положителен ефект. Фактите обаче
показват обратното, защото излизайки от работното си място, усмихнатите
до преди малко младежи и девойки, захвърлят с досада всичко, научено
в заведението и с лекота изпращат смачканото билетче на улицата
или поредния фас в ъгъла на тревната площ. На пръв поглед, вървейки
по улицата, човек няма шанс да различи дали едно момче или момиче
работи в заведение, в което по цял ден се усмихва нарочно и е по-учтиво
от Соломон Паси на официален обяд. Извън работното място, тези хора
често са точно такива, каквито са били и преди да се докоснат до
чуждата култура Извън работното място, тези хора предпочитат именно
онези, по-българските заведения, в които могат да пийнат алкохол
на "народни" цени. Извън работното място, тези хора пият кафе за
20 стотинки на крак и подминават с отвращение и ненавист лъскавите
витрини и всичко онова, което им напомня за 150-те лева месечно...
Всъщност, няма нищо чудно. Проблемът на местна почва е в това, че
правилата се определят от хора, които вече знаят тънкостите на личностната
пазарна икономика. За разлика от тях, ние българите нямаме тази
подготовка и, принудени от действителноста в страната ни, доброволно
се подлагаме на нещо, което вбъдеще ще мразим и чиито достойнства
ще отричаме. Разбира се, извън България заплащането в заведенията
за бързо хранене или бензиностанциите също не е особено високо.
Разликата в стандартите обаче е огромна и аналога на възнаграждението,
което там получават за такава длъжност, у нас стига са кутия цигари
и двойно кафе дневно. И все пак, не е ли странно как хората, преминали
през толкова различни управленски системи, през цял валутен борд,
хора, помнещи феноменалните за целия свят скокове на долара, продължават
да са толкова неграмотни в елементарната личностна пазарна икономика?
Не е ли странно това, че вземаме някакъв пример за финансово възнаграждение
от произволна страна и го сравняваме с нашата действителност, че
държим и на съответствие!? Не е ли странно колко много хора вярват
че в чужбина всичко е лесно, стабилно и много по-добре платено просто
ей-така, защото е чужбина? Не е ли странно, че можем да сложим знак
за равенство между 150 лева от проспериращо, чисто и културно заведение
с елитен персонал и 150 лева от някакво заведение,
което кой-знае кога ще фалира от детски-наивното, за жалост доста
разпространено вярване на собствениците, че ей-така се управлява
търговски обект..?
Финансовата страна на нещата не е водеща в крайното възприемане
на чуждата култура, макар това да изглежда така. Тя е само един
от факторите, които превръщат Културния борд в една предварително
загубена кауза. Загубена не за инвеститорите - собственици на чужди
вериги, а за хармонията в културно отношение, която у един българин
в процес на интелектуално развитие и без друго е слаба, а сега и
занапред ще изчезва бавно, но сигурно. |
