| Автор: Виктор
Селиктар, Димитър Димитров
Дата: 06.01.2003г.
Copyright © 2003
За да сме сигурни, че ще бъдем разбрани правилно, ще разгледаме
темата, като се опитаме най-общо да отговорим на няколко въпроса:
с какво може да бъде полезна критиката; какви са целите на критиката;
от какво се поражда критиката; кой прави критика в днешно време;
къде започва критиката и къде - изкуството.
Нека първо назовем няколко функции на критикатата спрямо произведения
на изкуството. Да критикуваш, в най-общ смисъл, това означава да
обсъждаш, да тълкуваш, да разглеждаш обект на изкуството, анализирайки
смисъла и достойнствата на същия, с крайна цел изразяване и защитаване
на някаква позиция. Ако критиката е добре написана, тя ще съумее
да извлече необходимото от произведението, и тълкувайки го по определен
от критика начин, да защити своята теза.
До "Падането на желязната завеса" българското изкуство се подчиняваше
на утвърдени от Партията канони. Критиката също следваше видимо
една насока. Всичко беше ясно и още с появата на дадено произведение
можеше да се направи извод, как то ще бъде критикувано. След преврата
на 10 ноември 1989 г. едно от правата, които получихме, беше да
творим свободно, без никой да ни репресира за това. Появиха се разновидни
авторски произведения със съмнителни художествени достойнства и
смисъл. Така и не излезе на бял свят новият Ботев или Смирненски,
за които хорат си мислеха, че са написали своите произведения, но
ги държат под дюшека от страх. Но заедно с тази илюзия изчезна и
другата - че ще се появи по-добра критика. Избуялите храсти на "творенето
на килограм", адаптиращо се към пазара, доведоха до изявата на новите
"популярни критици", нямащи нито подходящо за целта образование,
нито богата обща култура. И те започнаха да заливат с катран и да
покриват с един вид пера почти всички авторски произведения на изкуството,
използвайки печатни и електронни медии. А дали по този начин не
отклониха вниманието на публиката от някои ценни творби? Наистина,
само ако бъде защитена аргументирано една теза, отричаща достойнствата
на дадено художествено произведение, тя може да донесе полза на
публиката, като открои останалите творби от него.
А какво означава една критика да бъде истинска и полезна? Означава
тя да представлява личното мнение на автора й за разглеждания обект,
в избраната от него насока. Мнение, основано на анализ на творбата,
свързани с нея, факти, тези и концепции, допълващи се взаимно и
изграждащи една реална и пълна позиция, доказваща изцяло тезата
на автора на критиката, която по възможност е лишена от всякаква
демагогия. Какво прави впечатление при прочит на текстове, за които
авторите им претендират да се наричат критика - това са текстове,
хулещи и плюещи актьори, режисьори, музиканти, продуценти, художници
и въобще много от хората, създаващи изкуство в България. Може би
това е нормално, ако имаме предвид представената по-горе ретроспекция.
Къде обаче е второто условие за създаването на една полезна за публиката
критика? Къде мнението на автора на критическото произведение се
основава на коректни анализи и сравнения? Нима да кажеш, че една
театрална постановка или един музикален албум са за изхвърляне и
се създават само, за да пълнят гушите на продуцентските къщи е достатъчно,
за да докажеш това? Нима, пишейки ежедневно статии в три параграфа
за ежедневниците от българския печат, един автор става и критик?
О, да, от статии се печели, макар и не много. От цветиста "критика",
тип четиво за прекарване на времето в тоалетната, също. В крайна
сметка, какво печелят тези, чието изкуство бива критикувано? Какво
печели публиката на изкуството, създавано в България?
Може би, и двете страни биха спечелили много, ако целта на авторите
на такава критика не беше единствено да помагат за запълването на
многостраничните издания. Защото публикуването на "критични" статии
в популярните медии не е истинска критика. То цели или отразяването
на дадено събитие (изложба, концерт и други), или представяне на
личното мнение на автора на статията за разглеждания от него обект,
базиращо се единствено на неговия вкус като консуматор. И в двата
случая обаче, създаването на изкуство не се подкрепя и читателите
или зрителите остават неориентирани.
Разбира се, има издания, в които публикуването на истинска критика
е приоритет. Все по-малко печатни и все повече в Интернет, тези
издания все пак съдържат това, от което се нуждае българското изкуство
- неговите автори и консуматори. За съжаление, проблемът, който
продължава да стои на дневен ред е, че авторите на критика мислят
повече за обема и лансирането на собственото си произведение, отколкото
за това, което критикуват. Сравнявайки едно съвременно изкуство
с това от миналия век, критиците не помагат на читателите си да
се ориентират и разберат произведението. Такива критици не могат
да бъдат полезни на съвременното българско изкуство. А много от
тях, обсъждайки дадено произведение, стигат до там, че дават личното
си мнение за това как точно би трябвало да изглежда то, за да бъде
добро. Нима тези хора не знаят, че изкуството е изцяло субективно
и е израз на душевноста на всеки автор?
Без да се впускаме в даване на примери, искаме да обърнем внимание
на младите и все още неопитни български автори. Такива автори има
и винаги е имало. Всички автори, които днес имат дълга творческа
биография, някога са били неопитни. Всички те са се нуждаели от
подкрепа. Техните произведения са имали нужда да бъдат обсъждани,
да бъдат критикувани, за да станат това, което познаваме в момента.
Ако обаче обърнем внимание на критиката по тяхно време, ще открием
множество разминавания със съвременната. Явно, с появата на ново,
свободно изкуство, израстването на критиците значително изостава.
Респективно и аршинът, с който те мерят, плаче за брак. Вместо да
забележат това обаче, съвременните критици съсипват изкуството,
опорочавайки едно след друго всякакви произведения.
И накрая, но не на последно място, един факт, който също остава
незабелязан или умишлено се пропуска от редакторите, които публикуват
критика. За да съумее да изгради качествена критика, човек трябва
да разбира от сферата на изкуство, в която се намира разглежданият
от него обект. Попадаме обаче на поредни статии, които критикуват
музика, литература, изобразително изкуство, дърворезба... И всички
- писани от един и същи автор. Всеизвестно е, че ние, българите
разбираме от всичко! Доколко разбираме се вижда от това, което правим.
От статиите на подобни "всезнайковци" личат две неща: първо, авторът
на статиите не разбира достатъчно от нито една от сферите на изкуство,
които критикува и второ, в никакъв случай целта на статиите не е
да покаже таланта на автора на произведенията, а напротив - да срине
и малкото самочувствие, да смаже музата, която кара този автор да
твори...
Всъщност, крайната полза от една критика явно изобщо не е ясна на
новозавъдените критици у нас или въобще не е предмет на техните
занимания. По-силните по характер автори ще се надсмеят над глупостите,
които се пишат за тях и ще продължат да творят, а активно заинтересованата
публика ще отсее ценните произведения от другите, ако те успеят
да стигнат до нея. Само че, в един цивилизован свят и една нормална
обстановка, именно критиката е тази, която първа оценява. И именно
оценките, които критиците дават за определено произведение, го правят
ценно за издатели, продуценти, режисьори... и търсено от хората.
По този начин изкуството се развива, по този начин изобщо съществува
изкуство. А у нас и с тези критици, то бавно, но сигурно загива.
Амин! |
