КРАЯТ НА ЕДНА ИЛЮЗИЯ

Намирах се в стая събрала в себе си ,пропила в стените си и съхранила болката на половин човечество. Беше студено,както навярно са били и сърцата на духовете,преди да се превърнат в такива.
Безжалостни,безкористни произведения на нечия мисъл,неподправени копия на злото,облечени в човешко тяло с имитацията на човешка душа.
Духове,които се явяваха в съня ми,дебнеха ума ми,завземаха сърцето ми и го поглъщаха заедно с неподправеният вкус на страх и нереалност,който и оставяха след себе си.
Винаги идваха при мен,обичаха да си играят със спомените ми,да съживяват старите болезнени викове,майчините крясъци и военните команди,които така добре криех в себе си.
Играеха си на болка,карайки ме да превръщам това което някога бе ценно,това което за мен бе възвишена,прекрасна,макар и някак комична,цел,в прах,свлечен между пръстите от едно мое докосване.
Прах,чиято стойност ми бе неизвестна,но пък за това се изнизваше като завеса от театър изиграла своята роля на сцената.
Тъмнина и писъци или може би мрак и последните удари на сърцето ми,които в тишината се чуваха като изстрели от пистолет.
Знаех ,че мога да прекратя мъчението си само ако се събудя. Знаех,че духовете не ще ме последват в реалността,която ми се виждаше далечна и безпределна,но те ме държаха здраво,захапали и последната капка разум останала в обезводненото ми тяло. И досущ като вампири,наслаждавайки се на кръвта,не ме изпускаха нито за миг,не ме оставяха да си тръгна.
За това единственият ми шанс бе да се събудя… Бързо,те идват!
Не трябваше отново да заспивам и когато се събудих,отваряйки очи се хванах за реалността и с последни сили извиках-,,Всичко свърши!”