Изпитанието наречено Гордост
08.10.2006

Тази вечер нямах настроение за празник. Може би още тогава предусещах,че нещо ще се случи,а може би просто бях изморена. Няма значение-нарязахме салатите,подредихме масата,както сме правили и преди за същите хора,по същите поводи. Дойдоха само А. и Д. другите си имаха някакво извинение,за което дори не исках да чувам.
Аз бях болна,цяла седмица кашлица,повръщане и болки,и отказах чашката с джин,защото пиех антибиотици. Те също не бързаха,пък и защо да го правят,забавното въобще не идва тогава,когато се напиеш като идиот и не чуваш какво ти говорят…Да-а,имало е такива глупости,но чак като се събудиш на сутринта без спомени за отминалата вечер и само с болката и гаденето,осъзнавах колко безсмислено е да изгаряш гърлото си до забрава и опиянение без видима причина.
Като по чудо тази вечер никой не се напи. Е,може би в края и аз помогнах за това като направих онова нещо. Онова нещо,което провали всичко и за което…Но нека да ви кажа какво всъщност се случи.
А. и Д. излязоха на терасата да изпушат по една цигара и навярно да продължат глупавите си мъжки разговори за коли и големи женски форми. Останала със сестра ми аз започнах да разкривам това,което ми беше на душата.
-…Винаги съм искала да се развивам,все нагоре-и посочих с пръст тавана. Тя ме разбра-Към Него. Искам да се развивам не само физически и материално,но и духовно. Един единствен живот е толкова ценен,дава ни шанса да поправим толкова много грешки и да пристъпим поне едно стъпало на горе!..Не бива да го пропиляваме. Аз не искам да го пропилея.
Говорих разгорещено и добре,че момчетата бяха навън,защото тези думи не бяха за техните уши. Продължих.
-…И като си представя,че такива хора срещаме всеки ден,ей така-по улицата,в магазина,разминаваме се и дори не знаем,че те са!
Сестра ми взе думата.
-Веднъж един мой познат,посред лято,издиша бяла пара и каза,че това е енергия. Той не просто я имаше,той я създаваше! Също така каза,че знае точният момент ,в който ще го направи-т.е. ще отвори чакрите си. Това е човек ,с който се поздравяваш и разминаваш всеки ден. И никога няма да се сетиш за кой става въпрос. Никога!
-Кажи ми!-настоях аз обзета от любопитство. Все пак не всеки ден научаваш,че някой твой познат е просветен и напреднал толкова,колкото само можеш да си мечтаеш.
Тя кимна на страни,давайки ми като ориентир нашата улица.
В началото си помислих,че става въпрос за момчето на съседите,но тя поклати глава. Започнах да изброявам- бабата и дядото,М.(една моя бивша приятелка),кмета(той живееше малко по-надолу от нас),П.?
Тя кимна.
Онемях.
В действителност това беше човек,с който не бях особено близка,познавах го от сестра ми,но наистина се поздравявахме и спирах да си поговоря понякога с него. И точно в това се състоеше шока,който бе разтворил широко очите ми и провиснал ченето ми. Това беше един обикновен,съвсем обикновен човек,наш съсед по улица,човек с приятно излъчване,хубава усмивка и добро държание. Както беше казала сестра ми-никога нямаше да се сетя.
Още дълго говорихме за това и не можех,и не можех да го повярва. Говорихме докато А. и Д. не се присъединиха отново към нас.
И навярно изненадите за тази вечер щяха да приключат ако не се беше случило онова нещо.
Започнаха да се снимат с телефона на А. и после с програма изкривяваха изображенията до неузнаваемост. Всички го направиха и разбира се пожелаха да направя и аз така. Но аз не обичам да изглеждам смешна в очите на хората,дори и ако става въпрос за такава дивотия,детинщина като това. А. дойде при мен и насочи камерата в лицето ми без мое разрешение и желание. Знаех,че няма да я свали ако му кажа,знаех че като в някакъв пристъп ще ме снима,ще направи глупостта с програмата и после всички ще ми се смеят. За това някак повече импулсивно,отколкото нарочно,се обърнах към него и вече без капчица добро настроение или усмивка,му избих телефона от ръката с думите,че не искам да ме снима. Той падна на пода и си остана там. Аз го погледнах…и не го вдигнах. Не направих нищо. Беше настъпила тишина. Ужасна тишина.
А. ми се разсърди,взе си телефона и с Д. излязоха на терасата. На сестра ми й се беше скапало настроението,всъщност на всички. А аз просто не можех да разбера защо! Не чувствах и капка вина,за това когато тя ме попита дали не се чувствам виновна аз казах не. Тя ми отвърна с думи,които ме потресоха-,,Тогава те съжалявам. Наистина те съжалявам.”
Станах с намерението да си тръгна,защото за мен нямаше място повече тук. Всичко се беше скапало заради мен,а аз просто не изпитвах вина,не изпитвах нужда да се извиня на А. пък и на останалите.
Отидох в коридора,но се спрях преди моята стая. Стоях и размишлявах над случилото се. Чувствах се толкова студена и безчувствена ,че в един момент се стреснах-кога успях да постигна това?
И тогава си спомних за думите си. За всички онези неща ,които казах на сестра ми преди да се случи онова нещо.
Върнах се. Върнах се до вратата,водеща към тях,и се спрях. Не можех да продължа. Знаех че трябва да отида,но някакво чувство,древно като света и коварно като съдбата,чувство което винаги е рушило човека,разяждало го е отвътре,не му е позволявало да направи най-важните си крачки…сега спираше моите.
Това беше гордостта ми.
Едно проклятие измислено не от Бог,а от нас самите.
Щях да се обърна,исках да се обърна. Исках да побягна.
Но прекрачих прага в името на всичко онова,което бях казала.
Отидох при сестра ми,а тя само ми каза,че е знаела,че ще се върна.
Обясних й защо. Защото бях приела това като едно изпитание. Моментно ,бързо,продуктивно. Кратък изпит на казаното на глас,бърз поглед към наученото,проверка на това дали си готов да се докажеш,да се обосновеш.
Дойде и А. извиних се с голяма мъка,сестра ми се разплака,с А. се карахме и карахме,докато накрая безмълвно и без уговорки започнахме да се спогодяваме в името на щастието на сестра ми.
С нея пак си говорехме за случилото се. И аз,за себе си,реших че съм преминала изпитанието-първата ми среща с човешкото творение наречено Гордост.