По комиксите на Марвел
.
Две лица
Глава I

Хотелът,в който работя,е един от най-преуспяващите в Калифорния.Тук
целогодишно идват бизнесмени,известни личности и какви ли не странни
,но богати хора.Хотелът побира над 2000 човека и е оборудван с
най-новите зрелища и екстри.Има прекрасна гледка към чудни градини и
шадравани и наистина е предпочитан от гостите ни,бивали те и чужденци.
Наистина обичам работата си.И как няма след като получавам по $150
000 месечно ,разбирам се с колегите и ми прави огромно удоволствие да
се запознавам с нови хора.
Освен че работех в хотел ,,Ейтън роуз” бях настанена в една от
стаите,мога да твърдя една от най-хубавите,на втория етаж.Все пак аз
имах малка част от акциите и също така посрещах и настанявах
гостите.Общо взето грижех се на досадниците да не им липсва нищо и да
не се оплакват.
Днешният ден подсказваше ,че ще бъде както и вчерашният -нормален и
донякъде скучен.На вън печеше жарко слънце,напомняйки на всички ни
колко е приятно да е лято.
Станах в 6 часа,както всеки ден,измих си зъбите,облякох скъпи,но не
претенциозни, дрехи, гримирах се съвсем леко и слязох на рецепцията.
Беше оживено,макар и ранният си час-навън приближаваха коли,с които аз
трябваше да се заема,настанените ни клиенти слизаха и се отправяха или
към бара или навън,пиколото,чието име бе Браян се втурваше ту към входа
с въртящата се врата,ту към горните етажи. Хотелът се събуждаше за нови
предизвикателства и бе готов да изпълни всяко желание на клиента.
Аз също бях в добро настроение,така че поздравих,иначе неприятният ми
колега на рецепцията.
--Здравей Джон!-усмивката ми грейна-- Какво имаш за мен?
Той надигна изумено очи от листовете пред себе си. Може би не знаеше
как да реагира-да се заяде с мен ,както правеше обикновено,или да ми
отвърне с поздрав. В крайна сметка каза:
--Здрасти.—той кимна с глава към вратата—Току що дойде Катрин
МакКой,заедно със съпруга си .Очакваме след половин час Мистър Коуди,а
след един час и Мистър Дик...Отново ще играят голф,ама тоя път няма на
мен да се карат ,че няма жълти стикове...
--Значи обещава да е напрегнато-намръщих се аз—А си мислех че няма да
има какво да правя.
В същия момент някаква кола (май беше Ламборджини Диабло) спря пред
нашия хотел.Вниманието ми не бе привлечено толкова от черният изящно
полиран цвят на автомобила -звяр,колкото от собственика му.Браян
отвори вратата на колата и от там излезе мъж на около 25-30 години с
кестенява прилежно скъсена коса,черен потник прилепнал към тялото му и
сив панталон с колан.Честно да си призная новодошлият ми се стори
секси,още повече и с тези черни очила които му стояха идеално.
Веднага се обърнах към Джон за информация,без да изпускам от поглед
сексапилния.
--Кой е този,Джон? Да не пропусна да ми кажеш нещо?
Джон се порови из списъците за днешните резервации,а през това време
мъжът се заоглежда наоколо пъхнал ръце в джобовете си. Няколко наши
клиенти минаха покрай нас и ме поздравиха,аз също ги поздравих.
Най-накрая той вдигна глава и рече изненадано.
--Не знам кой е.Не е резервирано място за днес ,но като гледам е от
важните клечки и няма да …
--Добре ,добре - прекъснах го аз нетърпеливо - Аз ще се заема.
Пригладих костюма си,който се състоеше от бяла къса пола и светло
синя блуза без ръкави. С колието на врата си се гордеех много ,така че
го докоснах за късмет - ставах притеснителна в компанията на приятни
мъже.
Приближих се до новодошлият,който все още оглеждаше сградата на
,,Ейтън роуз”,и включих в действие любезния глас.
--Здравейте,господине. С какво мога да ви бъда полезна?
Онзи спря погледа си на мен ,после като че ли ме огледа от горе до
долу,след това се усмихна и рече.
--С много неща - гласът му беше нежен и приятен.За миг си помислих
какъв ли любовник е,но се засрамих от тази идея и веднага я отхвърлих.
Отговорът му ме изненада и смути.Той явно бе забелязал това ,защото
пак се усмихна.
--Идвам на малка почивка…Том каза че било чудно тук - не ме е
излъгал.
--Познавате се лично с Том?!
Том Коуди бе един от притежателите на хотела и мое бивше гадже.Той
притежаваше 50% от акциите,30% бяха за другият собственик – Адам Мос, а
останалите 20% се падаха на мен.
Реших че въпросът е неуместен и смених темата,подавайки му ръка.
--Аз съм Ким Грейбри,ще ви настаня в най-хубавата стая в хотела ни.
Той пак се усмихна,но този път някак съблазнително и потайно.
--Наричайте ме Реми.-стиснахме си ръцете. Захвата му беше също нежна
,както изглеждаше и всичко в този странен човек.—Искам да ме настаните
до вашата стая.
Това вече наистина ме зашемети.Чувството на недоумение се изписа и на
лицето ми,и Реми се засмя развеселен.Този път обаче не каза нищо ,а ме
заобиколи и влезе вътре.
Последвах го леко неохотно. Той се бе отбил на рецепцията,когато
отново се приближих.Не можах да го попитам от къде знае че живея в
хотела,защото той ме прекъсна.
--Отивам да видя Том. Надявам се стаята ми да е готова-точно до
вашата,защото ще ида там след половин час. Нека да има и маса за покер.
--Маса за покер?-едвам се стърпях да не прозвучи като окончателна
изненада,за това побързах да добавя-Разбира се ,всичко ще е
уредено,мистър…
--Просто Реми.
Той се усмихна за последен път и се заизкачва към горния етаж.Колкото
и странно да ми се стори,не го видях целия ден,дори когато отидох да
видя как стои току що поставената,специално за него,маса за покер.

Срещата с непознатият,за когото бях разбрала само че се казва Реми и
че познава Том ,ме бе развълнувала за това вечерта,след като свърших
работа към 12 през нощта,извиках моята приятелка Роузи .Тя беше
свикнала с моето работно време и веднага се отзова на повикването
ми,въпреки късния час.
Настанихме се в хола на масичката като преди да заговорим сервирах
горещ шоколад и за двете ни. Роузи се размърда на мястото си и попита.
--Какво му беше толкова спешното,Ким?
Разказах й накратко за срещата си с Реми и тя ме изгледа изумено.
--И само толкова ли?
Кимнах засмяна и отпих от все още горещия шоколад.
--И искаш да кажеш,че той е поискал да го настаниш до твоята стая?И
сега е …--тя се озърна сякаш някой да не я чуе—Една стена до теб?
Пак кимнах и рекох.
--Не можеш да си представиш какъв сладур е. В него имаше
нещо…--замислих се за миг— нещо потайно.И това ми хареса.
Роузи вдигна чашата си и ме изгледа от ръба й преди да отпие.
--Да не стане като с Том?
Лицето ми помръкна.Тя имаше в предвид връзката ми с него.Тя не беше
много сполучлива и с поред мен това се дължеше на бързото ни
запознанство,близост и раздяла.
С Том се бяхме срещали едва един път преди да решим да тръгнем.Бяхме
го решили взаимно,но за съжаление импулсивно .Това ,че не се познавахме
достатъчно,скоро се отрази и на връзката ни. Оказа се че колкото той не
знае за мен ,два пъти повече-аз не знаех за него.След
четири,едновременно приятни и измъчващи месеца, се разделихме.Или
по-скоро аз го зарязах защото не можех повече да търпя недостатъците
му. Останахме си добри приятели,но държанието ми към него си остана
хладно.
Изгледах Роузи яростно и оставих чашата си,която държах до сега.
--Защо мислиш че има място за сравнение? - попитах
Тя повдигна рамене ,но си личеше че го прави само за да ме
омилостиви.
--Не знам…Просто се сетих.
--Ами не се сещай тогава! - сопнах се аз
--Добре де,знам че Том ти е болно място,но не можех да не го
спомена…Пък и не мислиш ли,че вече се е променил?
--Той ли?—опулих очи аз
--Ами да—рече Роузи и се настани на стола си—Станал е
по-внимателен,по-честен.Да,променил се е.
--Том и честност?!—засмях се аз,но фалшиво—Ти чуваш ли се?Мен
непрекъснато ме лъжеше,макар това…
--Може да го прави заради теб.
Вдигнах очи към нея и престанах да се смея.Тя бе напълно
сериозна,така че реших да се отнеса с уважение към мнението й.
Тя продължи.
--Той все още те обича ,нали го знаеш?
--Мина половин година,от както не сме заедно…
--Грешиш ако си мислиш,че си напуснала мислите му. Грешиш.
Държанието й ми се струваше все по-необичайно и веднага заподозрях
нещо. Още повече,че Роузи бе забила виновно поглед в масата ,все едно е
казала нещо,за което съжаляваше.
--Какво има?—й казах—Да не се е случило нещо между вас?
Тя мълчеше.
--Роузи,аз трябва да знам!-настоях аз
След миг тя вдигна очи и ме погледна виновно. Имах чувството,че ще
заплаче.Заговори неохотно.
--Знаеш,че работя като секретарка в съда. Преди три дни шефът ми каза
да се обадя на Том Коуди,за да дойде да си прибере някакви документи
.Тогава реших ,че мога сама да му ги занеса,обадих му се и вечерта
отидох в апартамента му. Той не беше в много добре настроение,но след
като видя документите ,които му носех,се зарадва и реши да почерпи…След
четвъртата чашка облак,вече и двамата бяхме пияни…Ами,така се стекоха
обстоятелствата ,че…Ами…Нахвърлих му се и той за малко да ме приеме.
Когато стигнахме обаче до буквалната част той се отказа .Взе да говори
нещо за тебе,но аз бях толкова обидена,че не го изчаках да се доизкаже
и си тръгнах.
В този момент историята ми се струваше невероятна - моята най добра
приятелка с бившия ми?Но Роузи не ме лъжеше - прочетох го в очите й
,които сега ме отбягваха готови за наказание от моя страна.
Тъкмо когато реших да наруша подтискащата тишина,застанала между
нас,от съседния апартамент се чу отваряне и затваряне на врата - Реми
излизаше.Всъщност не знаех кога въобще се е прибрал,но сега определено
излизаше.
Вниманието и на двете ни бе привлечено натам.Чуха се стъпки и мъжът си
тръгна. Внезапно в главата ми се открои една много примамлива
мисъл,която ме осени със съблазнителността си-аз имах ключовете за
всички стаи!
Станах от стола и взех от шкафа ,където ги криех,връзката ключове.
Намерих номер 124 и го взех.През това време Роузи ме гледаше със
ококорени очи.
--Какво правиш?
--Ще вляза—рекох й решително тръгвайки към вратата—Ела.
--Това е лудост!—възрази тя—Не ни е позволено…
--Ела ако искаш да си опростиш греха! - сопнах се аз и тя млъкна.
Двете излязохме предпазливо и се приближихме до вратата на мистър
Реми. Огледах се поне 4 пъти преди да вкарам ключа и да влезем
предпазливо с Роузи.
Стаята наистина бе една от най-луксозните в хотела,както му бях
казала. Бе голяма с няколко помещения - спалня,мини бар,баня с
джекузи,хол с грамаден телевизор и тераса с невероятен изглед към
градините. В свободната стая се намираше масата за покер.
Двете влязохме и първото нещо което ми направи впечатление бе ,че
стаите и всичко в тях,бяха непокътнати. Шампанското ,с което посрещахме
всичките си гости,стоеше в купата с леда ,храната в хладилника и
алкохола на бара също не бяха докосвани,леглото - без нито една гънка…И
дори масата за покер,за която въпросният мистър настояваше,бе
непокътната. Обиколихме набързо навсякъде и Роузи взе да нервничи. Аз
обаче не й обръщах никакво внимание,вглъбила се в разследването.
Отидох в спалнята и отворих гардероба и чекмеджетата - всички бяха
празни!Все едно,че никой не ползваше нито една от стаите!
Съобщих откритието си на Роузи,която бе в свободната стая,но вместо
отговор тя ме повика да отида при нея. Посочи ми масата за покер- върху
нея бе поставено едно листче,а до него три карти с лице надолу.Взех
листчето искрена изненада се разстла по лицето ми. Приятелката ми
попита какво ,но тъй като не можах да й отговоря тя взе листчето
,зачете се и на свой ред остана потресена.
--Но какво,кой е този човек? Защо ще му е цялото ти досие и това на
Том? Не разбирам що за човек би го направил?
--Може да е детектив—рекох аз и посегнах към трите карти ,които бяха
наредени в правилна дъга. Обърнах първата-дама купа,втората-поп купа и
третата… черно асо без знак.
Бях озадачена,но вече нямаше място за разговори понеже бе късно и
онзи можеше да върне всеки миг.Върнахме нещата по местата си и се
прибрахме по домовете си.Когато Роузи се прибра у тях и ми се обади
минаваше 1 през нощта,а аз още не бях си легнала. Обсъдихме набързо
това което бяхме открили и предположенията си,но не можахме да измислим
нищо убедително така че си казахме лека нощ.Утре щяхме отново да се
чуем и да поговорим за всичко.
Тъкмо си лягах,май беше към 2 и половина,когато чух как Реми се
качва по стълбите,минава по коридора,спира се за миг пред моята врата и
влиза в апартамента си…

Постепенно започнах да се интересувам повече от този странен гост.
Исках да науча нещо повече за него ,но проблемът беше,че почти не го
виждах в хотела,а когато това се случеше той бързаше да ме отбегне с
най-различни безплодни оправдания. Усмивката му никога не слизаше от
лицето му. И понеже сама явно до никъде нямаше да стигна реших да отида
при Том и да го питам направо.
Заварих го в кабинета му на втория етаж. Явно нямаше работа,защото се
бе унесъл,гледайки през прозореца далеч зад неговите владения. Когато
се приближих тихо до вратата и го видях веднага си спомних за думите на
Роузи,че се е променил…И веднага се сетих за нейното признание,което
бях забравила.
Том бе с гръб и не ме усети,за това почуках на вратата и той се
обърна. Изглеждаше някак притеснен и напрегнат-не ме гледаше в очите!
-- Здравей Том-рекох и пристъпих към вътрешността на стаята— Какво ти
е?
Той не отговори ,но за това пък бързо смени темата.
-- Искаше да ме питаш нещо - говори.
Аз се приближих до него ,но той се отдръпна нервно и седна на стола
до бюрото си. Отново застанах до него въпреки ,да разбирах че аз съм
причината за неудобството му.
-- Искам да ми разкажеш за един от нашите клиенти,който пристигна
преди две седмици. Той каза ,че те познавал - на мен лично ми съобщи
,че се казва Реми.
Том изтръпна и това ми се стори още по-странно - никога не го бях
виждала толкова изнервен. Имах чувството ,че аз съм причината.
--Защо те интересува?
Не веднъж идвах при него,за да го моля за такава
информация.Обикновено той се усмихваше и без никакво притеснение
започваше да ми разказва всичко,което знаеше. За това сега останах,меко
казано,изненадана от въпроса му . Седнах на бюрото до сами него и
попитах.
--Том,ще ми кажеш ли какво става? Държиш се странно.
--Не е вярно…Не мога да ти кажа нищо конкретно - момчето е собственик
на верига магазини, и мой стар приятел,който не бях виждал от детските
си години . Сега е дошъл на почивка,какво толкова?
Отговорът не звучеше нито убедително ,нито подозрително,така че реших
за сега да си замълча. Поведението му обаче налагаше да включа в
действие чара си - просто ми беше любопитно.
Наведох се към него и лицата ни застанаха едно срещу друго. Този път
ме погледна в очите и аз се усмихнах.
--Защо просто не ми кажеш какво ти е? Да не съм направила нещо
нередно?
Той продължаваше да ме гледа втренчено и напрегнато ,но постепенно
погледът му омекна и каза тихо.
--Знаеш ,че с този поглед ме изкушаваш.
--Знам…
Двамата се наведохме един към друг,но в мига когато щяхме да се
целунем,аз се отдръпнах и станах от бюрото с думите.
--Знам и че Роузи те е гледала така онази вечер.
Усмивката му я нямаше - моята също. Том явно веднага си бе
припомнил,тъй като не смееше да каже нищо - просто ме гледаше студено.
--Тя ли ти каза? - попита накрая
Кимнах.
--Явно сте си прекарали хубаво…--разбира се това не ме засягаше пък и
нали Роузи ми бе признала ,че между тях не е станали абсолютно
нищо--просто исках да проверя реакцията му. Все пак тя също така,бе
казала ,че той още ме обича.
Изведнъж той се изправи рязко и ми изкрещя.
--Няма какво да ти обяснявам! Не искай нищо от мен и не се доближавай
до г-н Реми! Сега се махай от тук!
В лицето му прочетох такава ярост ,че почувствах как по лицето ми се
стичат нежелани сълзи. Том никога преди не се бе държал така с мен и
това,което бе направил ме разтърси из основи. Роузи бе напълно
права-той се бе променил.
Тръгнах си без да се разплача,но когато влязох в стаята си цял час не
можех да се осъзная. Тогава ме посети най-неочакваният човек - Реми.
Той стоеше до вратата и ме гледаше съсредоточено. Аз го забелязах чак
след като се опитах да се изправя от леглото. Веднага престанах да
плача и го погледнах недоумявайки,нито как е влязъл,нито защо.
--От колко време висиш там? - попитах и се изправих бършейки сълзите
си. Опитах се да придам на състоянието си не толкова трагичен вид.
Онзи ме огледа сериозно и рече.
--Кой ти причини това?
Звучеше така ,както баща пита дъщеря си кое момче я е зарязало.
Не можех да разбера защо си говоря със напълно непознат,но отговорих.
--Том.
На лицето на Реми бе изписано пълно спокойствие и някакво
напрежение,когато просто ме погледна за последен път и излезе. Тогава
какви ли не неща ми минаха през ума ,за това подскочих от страх и го
последвах.Единственото нещо,което видях обаче бе половината на
профучаващ човек зад ъгъла. Профучаващ ли казах ?..Който и да беше
направо изчезна оставяйки след себе си сянката на дълъг кафяв шлифер и
моята изненада.

……………………………………………..
Невероятни времена бяха настанали - Бог си правеше подигравки с
човека превръщайки същества в негово извратено подобие. Не знам кога са
се появили,но явно всичко е започнало от някъде – може би някоя ядрена
война или опити в лаборатории…Но мутантите съществуваха и присъстваха
на земята така,както човека. Никой не знае какво представляват ,но съм
чувала за места където ги изследват и след това убиват. От там знаем,че
те могат да бъдат най-различни с най – разнообразни и налудничави форми
и умения.
И това не знам кога е започнало,но поне аз от както се
помня,съществува разгорещена война между човека и мутанта. Страните по
цял свят са се обединили да преследват тези същества и да ги
изследват,но разбира се това не е никак лесно. Гадовете имат невероятен
набор от умения,които им позволяват да са…по-силни. Не ми се иска да го
казвам даже,но те наистина надделяват пред нас. Въпреки сблъсъците
мутантите се крият,превръщайки войната във вътрешен проблем.
В ,,Ейтън Роуз” не се допускаха ,в никакъв случай,такива
,,недоразумения на природата”. Всъщност така беше почти на всякъде без
да броим местата където се събираха и там където нямаха нищо против
тях.

Мразя мутантите.И то не заради това,че са по-добри от хората,а защото
причиняват неочаквани щети не само в дома и личният ти живот…а и в
сърцето ти…

Сутринта някой почука настоятелно на вратата ми. Станах сънено и
погледнах часовника – 4:48.Не можех да си представя на какво ще направя
този който ме притесняваше. Отворих рязко вратата,готова за скандал
защо ме будят толкова рано след като и без това рано ставам за работа.
Да,ама пред мен стоеше не някой сбъркан гост,а Адам Мос - третият
собственик на хотела.
Той не живееше тук за разлика от мен, а на няколко километра от
хотела и не идваше често,защото си имаше и друга работа - най-вече
семейство и собствен бизнес.Не го бях виждала от един месец и
присъствието му ме изненада,макар че не би трябвало.
Но всъщност не той ми направи най-голямо впечатление,а двамата
униформени,които стояха малко зад него.Каквото и да се бе случило,бяха
събудили и довели Адам сега ,защото той изглеждаше наистина ужасно. Но
като,че ли имаше още нещо.
Адам само ме погледна и рече.
-- Ела.
Последвах го,а зад нас тръгнаха и двамата униформени. По пътя Адам
говореше.
-- Не знам как се е случило,но разчуе ли се,сме съсипани.За това всичко
е дискретно – няма да има журналисти,ченгетата ще ни прежалят.Ако знаеш
нещо трябва да го съобщиш на ето тези момчета зад нас.-стигайки до
офиса на Том Коуди,Адам ме спря и допълни –Не бих искал да гледаш
това,но трябва още един човек да разпознае…трупа.
При тези думи останах не само потресена,но и така все едно някой ме
халоса отзад.Питах се какво става,но нещо в ума ми ,ми подсказваше ,че
се е случило най-лошото и то…с Том.
Влязох едва ли не на сила в стаята.На вид тя не се бе променила по
никакъв начин,различно беше множеството хора ,които сновяха из нея
и…тялото покрито с найлон,което лежеше на пода.
Прималя ми.Почувствах как нещо се надига от стомаха ми и иска да
излезе на вън-едва не повърнах ,а още не бяха разгърнали чаршафа.Когато
го направиха обаче сърцето ми подскочи и в този миг се строполих на
пода.Не бях припаднала ,но шока почти не ме бе довел до там.Адам ,който
бе стоял зад мен ,ме хвана при падането и ме положи на един
стол-донесоха ми вода.
На полицаите им стана ясно,че бях разпознала човека на пода и се
оттеглиха за да не ме притесняват.Отново обвиха лицето и така ,като че
ли, ми олекна.
Адам седна до мен.По лицето му си личеше че се притеснява,но за
загиналият или за хотела,не можех да преценя.
-- Какво му се е случило?-промълвих накрая
-- Не знам –рече Адам –По цялото му тяло има изгаряния,но не могат да
определят какво точно ги е причинило.Никъде другаде в стаята няма
изгорено или помен от опит за пожар.Нито една следа и от
извършителят.Все едно Том се е превърнал в огнена факла от ръката на
някой магьосник…
Погледнах Адам.Разбирах какво се върти в главата му и това не ми
харесваше.
-- Да не мислиш ,че е бил мутант?-изрекох тежките слова
-- Да.Знам че е било така. –твърдостта в тона му ме хвърли в
окончателна паника.
Мутант?Тук в,,Ейтън Роуз”?Как така сме могли да го пропуснем,как?Умът
ми не го побираше.В хотела проверявахме щателно всеки от нашите клиенти
и никога не грешахме.Тука винаги цареше ред по въпроса с мутантите.До
сега не се бе случвало да пуснем нито един от тия гадове,даже ако става
въпрос за нахлуване –що се отнася до охраната няма място за критика.Те
също бяха безупречни!
Тогава какво ставаше?Как така точно Том?Точно него и само него?Не
разбирах абсолютно нищо и това ме накара да забия глава в шепите си.
-- Кога се е случило това?Някой видял ли е нещо?Убиецът хванат ли е
или поне има ли заподозрени? –изстрелях на един дъх без да вдигам
глава.
-- Никой нищо не е видял.Всички са спели по това време.Все пак е било
3 през нощта,а нямаше нощни партита.Том явно е решил да поработи до
късно…И това е коствало живота му.
Той се замисли,а аз вдигнах глава без да си позволявам да поглеждам
наоколо.Изведнъж Адам ме погледна и рече.
-- Чух,че една от нашите клиентки се е събудила от шум на този
етаж.Както тя каза било голяма дандания,но внезапно всичко утихнало.Тая
женица е настанена три стаи преди кабинета на Том и е чула
разправия.Каза ,че той се карал с някого при това ,,не на шега”.Само че
това е всичко.А то е прекалено малко ,за да помогне на някой от
следователите или ченгетата.
Той пак се умисли и последното ,което ми каза наистина ме стресна.
-- Имаме си работа със нещо сериозно.Не знам какво ще стане ако тези
убийства продължат,да не дава Господ!Сега ченгетата ще душат без да
притесняват нашите гости.Ще охраняват и персонала,но…Ти все пак се
пази.
След това последва дълъг разпит.Казах на полицаите това,което знаех
,а то се равняваше на едно нищо.Разказах им как с него се скарахме и те
ме изгледаха подозрително, с което като че ли влязох в списъка на
заподозрените.Не знам защо обаче дори не споменах за посещението на
Реми и тайнствената сянка,която бях видяла.В онзи момент сякаш се бяха
изтрили от съзнанието ми...
Всичко свърши чак в 12,когато благоволиха да ме оставят намира.
Чувствах се като премазана,за това реших да полегна…Сън обаче не ме
хващаше.Станах навъсена и си приготвих кафе.Нямах никакво желание да
отивам на работа ,пък и не знам дали въобще щях да го направя.
По някое време телефона иззвъня.Стоях унила над чашата топла напитка
и се чудех дали въобще да отварям-кой знае може гласът да ми оповести
още някоя лоша новина.Човекът зад линията обаче беше много настоятелен
и накрая вдигнах слушалката-за мое успокоение беше Роузи.Въпреки това
не ми се говореше с нея сега.
От някъде тя бе разбрала за нещастната трагедия и с триста оборота в
секунда ме питаше дали съм добре.Разбира се аз не бях,но й отговорих
положително,за да не се притеснява.
Роузи ме разпита набързо каква е обстановката при мен ,а аз и
отговарях съвсем сдържано.Адам ме бе помолил за пълна дискретност по
случая.Накрая приятелката ми не издържа на любопитството и ме накара да
идем някъде на кафе,за да види как съм.Уредихме си среща и аз със
недоволство смених нощницата и халата със спортна пола и тениска.На
срещата все още бях унила,но разказах вече по-подробно започвайки още
от спора с Том.
Роузи ме изслуша и накрая попита.
--Какво е правил тоя господин при теб?
Имаше в предвид Реми,но и аз нямах отговор на въпроса й.Само вдигнах
рамене ,а тя продължи навъсена.
--Не ми харесва,това,което те е попитал и реакцията му.Обикновено
мъжете правят така,когато са готови да направят най-лошото за любимата
си,която е била оскърбена от някой нехранимайко…
--Първо –прекъснах я аз- господин Реми е само мой клиент ,а не мой
любовник,който да тръгне да ме защитава,пък и…
Внезапно се сепнах.В ума ми неочаквано се бе върнал спомен,един
простичък факт,който бях забелязала неволно,докато стоях днес в
кабинета и разговарях с Адам - черно асо без
знак,полу-изгорено,настанено до тялото на Том…Карта,която бях виждала
единствено в стаята на Реми.Какво ставаше по дяволите!
Разкрих този факт на Роузи и тя остана също толкова потресена,колкото
и аз.След като се осъзна тя рече въртейки глава в знак че е объркана.
--Чакай,чакай!Знаеш ли какво става тук?Ние двете с теб събираме
доказателства срещу твоя човек…Първо -той пристига в хотела без да се
знае нищо за него освен ,че идва право при Том и с потвърждение че не е
мутант.После намираме досиетата на теб и Том в неговата стая.А накрая
след като ти си била наранена от старият си приятел,онзи се втурва
натам ,а неговата карта-единствена по рода си- е до трупа на
починалия.Пак Том!..Скъпа всичко води към него!
Всичко,което казваше моята приятелка беше вярно,но нещо ме
безпокоеше.Ако онзи наистина бе виновен,то как никой не бе разбрал,че е
мутант,защо му бяха тия карти оставени на местопрестъплението,и какво
по дяволите имаше общо Том…че и аз?
--Не ти ли се струва ,че този Реми иска теб?
Вдигнах тревожен и неразбиращ поглед.
--Какво искаш да кажеш с това?
Роузи сви рамене.
Определено всичко вървеше наистина на зле…
...................................................................
След всичко,което се бе случило през тези дни,се чувствах наистина
изцедена.Лошото идваше още повече от там,че трябваше да се върна на
работа веднага на следващият ден.Служителите в ,,Ейтън Роуз’’ бяха
потресени от случващото се,но Адам бе категоричен ,че всичко трябва да
си тръгне по старому.Понякога оставах с впечатлението,че остава
безчувствен към трагичната смърт на неговия приятел и колега.Все едно
го бе очаквал и отдавна се бе примирил с факта ,че ще се случи.Това
хвърляше за мен нова светлина към същността му,която през годините така
и не бях успяла да опозная.
Сезонът бе на върха на апогея си,за това всеки ден идваха купища
туристи,стари и нови клиенти,които ме засипваха с работа.От една страна
се преуморявах,но от друга им бях благодарна –техните собствени грижи
ме държаха на срана от моите…
Дни на ред разпитвах за Реми,но дори Адам не можеше да ми каже къде
се е дянал нашият гост.Вторият собственик на хотела също,както Том,го
познаваше и очевидно не хранеше добри чувства към него.Той също не
поиска да ми каже каквото и да е било за него.Едни негови думи,които
изрече в умислено състояние,обаче ме хвърлиха в размисли.
-- Господинът с картите, - бе казал моят колега –едва ли ще се
задържи тук дълго.Работата му почти приключи…Остава само ти да…
И точно в този момент бе прекъснал.Думите му обаче ме убедиха,че аз
имам нещо общо с този Реми…или по-скоро той има нещо да ми каже.
След няколко дни странникът започна да се вяска,което ме
изненада.Вече почти убедена,че той е свързан,ако не пряко то
косвено,със смъртта на Том,аз се изненадах ,че е дошъл.Вече си
представях как напуска града с нови документи и нова
самоличност…Само,че той бе тук и на мен ми се представяше възможност да
говоря с него,макар и идеята да разменям заплашителни реплики с
потенциален убиец,да не ми се струваше много привлекателна.
Тъкмо се бях запътила след него,когато Джон ме повика и каза че има
работа за мен.Толкова се бях напрегнала от преследването ,че едвам не
подскочих.Все пак отидох при него и веднага попитах.
-- Какво сега?
Вместо отговор Джон се заоглежда,сякаш търсеше някого,и ме погледна
изплашено.Не бях говорила по-сериозно с него от доста време,но не
мислех ,че събитията напоследък го бяха стреснали толкова,както си
пролича от въпроса му.
-- Теб разпитваха ли те ченгетата?
Изненадах се ,но отвърнах веднага.
-- Да,разбира се.Те разпитваха всички ни.Защо?
-- Нямам много време,но ще ти кажа – той отново се заозърта –Знам ,че
подозираш господин Реми.
Изненадата се разля по лицето ми.
--От къде знаеш това?
-- Роузи ми каза.
Това не ме изненада ,но наругах мислено бъбривата си приятелка,която
бе споделила неподходящата информация с неподходящия човек.Първоначално
не можах да кажа нищо,но точно когато реших да му затворя устата ,той
рече.
-- Аз бях свидетел на всичко. –гласът му едвам се чуваше,за това се
приближих към него,той направи същото.Ставаше все по-интересно.Той
плахо ми сподели следното.
Имал прекалено много работа онази вечер,поради дошлата група през
деня,за това решил да остане няколко часа,за да има по-свободно време
след това.Само,че охраната не му позволила да се мятка на сам на там,и
така не могъл да остане на работното си място.Знаел,че тази вечер Том
също е останал ,за това решил да отиде при него,да поработят
заедно.Когато стигнал до полу-отворената врата обаче,чул как Том и Реми
си крещят един на друг.Явно не ги притеснявал факта,че наоколо спели
хора и то само на петнайсетина метра около тях.Разговорът,ако можело да
се нарече така,протекъл по следния начин.
-- Казахме ли ти да не се месиш? –викал Реми,докато Том очевидно
подготвял защитните си реплики.И двамата били като обезумели.
-- Нищо не съм й казал!Напротив-опитах се да я убедя да…
-- Да стои далеч от мен ,нали?Не това беше уговорката ни! Трябваше да
я накараш да се приближи,а не да направи обратното,глупак такъв!
-- Не мога да я пусна!Дори и при това,което знам,при това,което
е!Не,не мога да го направя.Мястото й е тук - при мен,както е било
винаги.
Внезапно Реми започнал да се мята из стаята като луд,който не може
да си намери място.Започнал да говори за това,което той е причинил на
някого,а Том го гледал вече не толкова бесен,колкото отчаян и смирен.
И изведнъж гостът на хотела видимо напълно изпуснал контрол над себе
си и бръкнал във вътрешността на странното си облекло,което го
покривало напълно.За изненада на Джон той не извадил нито пистолет,нито
нож…а три карти.Те засияли и хвърляйки ги към събеседника си,те
избухнали и направили на нищо мъчещият се срещу него мъж.
Джон бил потресен от бързината на ужасната трагедия и съвсем
неочакваната тишина,която обгърнала стаята в мига на взрива.Сякаш някой
предпазвал нападателя от разкритие,заличавайки за миг всякаква следа от
звук.
В стаята влязъл още някой,но Джон не могъл дори да го зърне,тъй като
точно в този миг Реми се обърнал право към него и вперил блестящо
червените си очи без зеници,в уплашеното му лице…
Джон повече не знаеше,защото побягнал на секундата.Пред ченгетата не
посмял да каже нищо,страхувайки се онзи да не го убие
хладнокръвно,както бил направил с неговия шеф.
-- За кого мислиш ,че са говорили,а? –попита накрая той,без да знае
за разправията ми с Том преди това и че жената ,за която споменават съм
именно аз.
Поклатих глава и реших да не му казвам нищо.Той обаче явно искаше да
приключи с темата,колкото е възможно по-скоро,за това неочаквано ми
връчи една биография и посочи отварящата се врата –идвал нов клиент ,с
когото трябвало да се заема.През това време Реми се бе скрил от погледа
ми.
Влизащата бе красива висока чернокоса жена на около 30 години.Не я
бях виждала досега в ,,Ейтън Роуз’’,така че трябваше да впрегна
всичките си сили и да се насиля да направя една блестяща усмивка,преди
да ида при нея.Когато направих всичко това и се представих тя ми каза
името си и също се усмихна,но определено не превзето,както мен.
Разказах на Сара,както ме бе осведомила че се казва,на кратко за
по-представителните удобства и удоволствия на хотела,но тя ме
прекъсна,казвайки че е много изморена.
-- Бих искала да ме настаните в най-тъмната стая на
хотела…Предполагам че има такава. –тя вдигна въпросително вежди
След като се осъзнах какво иска тази,все пак светлокожа,жена й описах
къде се намира и тя плесна с ръце от доволство.За мое разочарование
откачалките винаги се оказваха около мен - Сара бе точно до моята стая…

……………………………………………………
Бях толкова объркана,че не знаех какво да предприема срещу
Реми.Мислех постоянно за този човек.Сякаш някой непрекъснато насочваше
мислите ми към него и не знам защо,но не и към лошо.Първите ми
впечатления за него бяха не много добри,но като цяло не ми се струваше
лош…човек.И сега всичките ми представи се бяха обърнали с главата на
долу.В главата ми бучеше буря,която не можех да заглуша по никакъв
начин.
И внезапно Реми ме посети.Не знаех от какви съображения го прави,но
при спокойният му и мил вид,не можах дори да се развикам,както го бях
планирала в началото.
Той застана на вратата,както правеше обикновено,и се втренчи в
угриженото ми лице.Така се бях стъписала от присъствието му,че не можех
да кажа нищо.В ума ми кънтеше името на Том,разума ме подсещаше за
всичко ,с което го бяхме разобличили…И мълчах.
--Как си? –рече накрая той
Езикът ми накрая се разплете.Опитах се да изглеждам най-малкото
обидена,но нещо не ми даваше сили даже за това.Успях само да продумам.
--Ти как мислиш?
Той се отблъсна от рамката на вратата и направи една крачка към
мен.Цялата се разтърсих от внезапно нахлулият в сърцето ми
страх.Въпреки онемяването ми все още не бях и не можех да забравя,че
пред мен стои хладнокръвен убиец мутант.
Като,че ли прочел мислите ми Реми се спря на три крачки от мен и ме
загледа угрижено.Какво по-дяволите чакаше?Да го поканя на чаша кафе?
--Заради смъртта на Том ли се притесняваш?
Не можех да повярвам ,че идва тук с цялата си наглост и започва да ми
говори именно за това.Не познавах природата на мутантите,но този
определено не бе на себе си.
Внезапен изблик на ярост се отприщи от мен,сякаш всичко което до сега
таях в себе си намери път на вън.Направих страшните стъпки,които ни
разделяха и се озовах пред него.Бях забравила,че вратата е все още
отворена…
--Не мога да повярвам ,че имаш наглостта да идваш тук,и все още да си
в този щат,след това което извърши! –крещях с пълно гърло,а той само се
намръщи –Какво си мислеше?Че никой няма да те забележи?Че ще продължиш
да погубваш животи използвайки…способностите си?Ти..-последните си думи
ги изрекох бавно с много злоба,която явно му подейства –Ти си едно
нищожество…животно!
Дори не усетих какво се случи.След секунди обаче,Реми вече бе
реагирал на словоизлиянията ми и аз се бях озовала с гръб опрян в
тялото му,в желязната хватка на ръцете му.
Той бавно продума.
--Не бързай да ме обвиняваш.Въобще не знаеш какво става около теб…Не
знаеш какво става с теб…Ти си…
Някой връхлетя в стаята и мъжът спря да говори.Светкавично ме пусна и
се обърна по посока на вратата.Ръцете ме боляха и все още бях замаяна
от кратката схватка,но това което видях привлече веднага вниманието ми.
Сега вече наистина щях да полудея.Жената ,която бях настанила
предишният ден в стаята до мен сега бе нахлула в апартамента ми.Само
,че не това бе най-интересното –от врата до краката бе покрита с плътно
черно трико,което обгръщаше и ръцете й.Кожата й бе станала още по-бледа
от както я помнех,а гарваново черната й коса като че ли бе станала още
по-дълга.
Тя не гледаше към мен,а към третият в тази стая.Всъщност и двамата се
гледаха така сякаш са смъртни врагове.Това трая само миг и отново не
разбрах какво точно се случи.Сара правеше някакво движение с
ръце,когато Реми ме сграбчи през кръста и скочи през прозореца.Усетих
бързият и кратък полет ,и силната хватка на мутанта.Помислих си ,че ще
се пребием,но внезапно полета приключи и той съвсем леко се приземи на
крака.Чак,когато Реми ме пусна и отново ме хвана силно,но нежно за
ръката тичайки на някъде,забелязах че облеклото му се е променило.Сега
бе с плътно черно трико потъващо в някакви сини,приличащи на
железни,ботуши,червена прилепнала блуза оформяше идеалната му фигура,а
най –отгоре бе кафяв шлифер.Нещо плътно закриваше лицето му от врата на
горе около скулите и челото.Кестенявата му коса се пилееше от вятъра,а
очите му искряха.
--Какво правиш? –успях само да кажа,но той не ми отговори.Не знам
колко време сме тичали така-той със скоростта на мълния,а аз плътно до
него.Знам само,че по някое време той разбра че жената явно не ни
преследва и спря в една сива странична уличка.
Започнах шумно и дълбоко да си поемам въздух,осъзнавайки че цялото
тяло ме боли,а Реми само се заоглежда без никакви признаци от
умора.Когато вече можех да дишам нормално реших да попитам какво
става,но той пръв заговори.
--Мисля ,че няма да ни настигне.-изведнъж избухна удряйки с юмрук в
стената-Дяволите да ги вземат!Надушили са ни и са решили да
действат!Какво пък искат от теб?
--Ти какво искаш от мен? –казах простичко,нямайки сили дори да крещя.
Той най-сетне ме погледна.Аз също се взрях в непоколебимите му дълбоки
очи и не открих заплаха,както си мислех.Те бяха спокойни и същевременно
напрегнати.
--Трябва да ми се довериш,че няма да те нараня.За сега това е
всичко,което трябва да знаеш.Но като те гледам когато научиш ще се
молиш да не си разбирала никога…
--Както ми се иска да не бях срещала теб ли? –думите се изплъзнаха от
устата ми
Реми не каза нищо,само съвсем леко потрепна.Подаде ми ръка-трябваше
да продължим на където и да се бе запътил.Какво можех да направя?Вече
се бях убедила в невероятната бързина,с която действаше този
мутант-опит за бягство би било най-малкото неразумно.
Поех с видима неохота ръката му и пак се затичахме.

Нямаше и половин час,когато излязохме от града в напълно непознатите
за мен местности и Реми се спря.Бяхме се озовали в не много гъста гора
и при това положение какви ли мисли не ми минаха през главата.Помислих
си ,че след като той мутантът се чувства в безопасност може да ме
очисти пре-спокойно.Или пък ,че сега ще извика приятелчетата си ,за да
решат какво да направят с тялото…Само,че нищо от това не се случи.Реми
ме погледна и каза.
--Малко ще те заболи…
--Какво?.. Понечих да попитам,но в този миг видях надигащата се ръка
свита в юмрук,която връхлетя върху лицето ми.Болката и тъмнината ме
обгърнаха…

Глава II
Къщата на Професор Егзейвиър бе огромна в сравнение с която и да е
било друга в околността.Разположена само на няколко километра от
града,тя бе гостоприемен дом за около четирийсетина души.Професорът бе
изградил това училище за млади таланти още преди години.Обстановката
даваше спокойствие за учениците му,а той самият бе добър учител.Всички
го обичаха и уважаваха неговата взискателност и добродушие.
Никой обаче за всички тези години не бе разбрал каква е истинската
същност на дома.Родителите на децата дори и не подозираха къде и за
какво се намират там те.А замисълът на Професор Егзейвиър бе много
по-мащабен и милосърден,отколкото всички си мислеха…

Голямо оживление имаше този следобед в дома.Слънцето печеше много
привлекателно и всички бяха заизлязли на обширният двор с градини и
шадраван.Децата се забавляваха,спазвайки все пак законите на
Професора,които включваха дисциплина.
Вътре в къщата пък бяха останали първите ученици на Егзейвиър,както и
самият той.В кабинета му,където най-често протичаха часовете му с
децата на вън,сега се бяха събрали трима –той,Циклоб и Сторм.Всеки един
от тях изглеждаше напрегнат и разтревожен.Вторият най-накрая наруши
кратката тишина.
-- Защо още не ни се е обаждал?
Мъжът,който говореше бе нормален на височина с кестенява късо
подстригана коса.Носеше черна тениска с къси ръкави която прилепваше по
оформеното му тяло и сиви панталони.Носеше черни очила,които защитаваха
от убийственият му,в буквален смисъл, поглед.
Жената,която се бе изправила до него бе със дълга чисто бяла коса и
сини очи.Бе облечена в синя къса блузка и дълга пола в същият цвят.Тя
рече,обръщайки се към Професора,застанал зад бюрото си.
-- Ако не ни уведоми каква е обстановката ще трябва сами да отидем.
Мъжът,на средна възраст с гола глава, бе Професора.Винаги носеше сиви
костюми ,което в комбинация със строгият му орлов поглед,му придаваше
особена официалност.Преди доста години бе претърпял произшествие,заради
което сега се намираше в инвалидна количка и не можеше да ходи.Това
обаче не му пречеше да работи до пълни обороти във всички сфери на
професията си.Която определено се ширеше далеч извън учителството.
Той отговори плавно и едновременно твърдо.Беше сигурен в това което
казва,а двамата стоящи пред него не се и съмняваха в истинността на
думите му.Познаваха го вече от доста дълго време.
-- Кобра са я открили.Това от което се опасявах се случи.Разкрили са
някак си намеренията ни и са решили на свой ред да действат…Дейна не
стои със скръстени ръце.Само ,че не мога да разбера защо така усилено
се опитва да достигне момичето.За какво би й била тя?Бихме си
отговорили на въпросите само ако Гамбит я доведе,за да разбера в какво
се крие силата й.Това е нещо ново за нас мутантите и ако се окаже в
погрешните ръце може да е катастрофално.Дано Гамбит да се е отървал от
преследвачите си…
Чу се трясък от главната врата.Някой я бе ритнал с крак.Циклоб и
Сторм се затичаха на там.Останаха едновременно изненадани,облекчени и
заинтригувани от гледката.След малко и Професора се присъедини към тях.
Това което тримата гледаха,а и всички които бяха спрели заниманията
си за да видят какво става,бе Гамбит.Той бе блъснал вратата с ритник
защото носеше на ръце някаква жена.Тя бе в безсъзнание,но не изглеждаше
да има други наранявания.Черните й дълги коси се бяха спуснали
надолу.Едната й ръка също безжизнено се бе отпуснала.Беше наистина
красива.
Гамбит от своя страна изглеждаше ужасно.Шлиферът му бе раздран на
няколко места,дълбока рана на левият крак му пречеше да стъпва
нормално,а няколко също сериозни рани на врата и по лицето показваха
,че битката е била сериозна.
Внезапно той залитна и падна на здравия си крак без да изпуска от
сигурната си хватка жената.Всеки момент можеше да припадне за това
Циклоб и Сторм му се притекоха на помощ. Докато те отвеждаха двамата
ранени, до Професор Егзейвиър се приближиха други две лица.
-- Това ли е тя? –попита мъжът,като извади пурата от устата си и
издиша тъмен облак дим.
-- Логан! – скастри го Учителят вместо да му отговори –Колко пъти да
ти казвам да не пушиш тук.
Онзи само повдигна вежди,взе пурата си я загаси в дланта си.Леката
болка,която го бе накарала да изстене,след малко утихна, а раната от
изгорено изчезна.Това вече не му правеше никакво впечатление.
Мъжът,който бяха назовали с името Улфарин,бе мускулест и
плещест.Лицето му издаваше животинският му нрав,а очите бяха строги и
убийствени.Косата му бе тъмно кестенява в странната форма на рога на
зад,с продължени бакенбарди.
-- Професоре,-чу се женски глас от другата страна на старшият мутант
–какво й е толкова специалното на тази жена?
Това бе Роуг.Младо жена претърпяла много и видяла много от
жестокостта на живота,въпреки възрастта си от 23 години.Тя бе много
привлекателна.Кестенявите й коси бяха леко къдрави,а бретона й бе чисто
бял,което й напомняше за една стара опасност,от която я бе отървал
Улфарин.От тогава те станаха приятели и тя искрено се възхищаваше на
смелостта и дързостта му.
Професора се размърда на мястото си и рече .
-- Няма по-голяма загадка от нея.Трябва да говоря с Гамбит за
това.Той сигурно е забелязал нещо по-различно в нея…Явно не е могъл да
избяга на Кобра.Още сега бих надникнал в ума му, за да видя това което
е преживял,но сега е прекалено изтощен,не бива.Ще го оставя да се
съвземе и ще поговорим.
Той погледна към Роуг и другият.
-- Сега ще отида при момичето.Трябва да се заема с нужните ми
изследвания още сега.
И гологлавият се оттегли.През това време,палейки нова пура,Улфарин се
чудеше къде преди бе виждал тази жена…

……………………………………….
Циклоб бързо взе на ръце жената ,а Сторм подкрепи с рамо Гамбит. И
двамата ги отведоха в лечебницата.Настаниха ги в две отделни носилки.
Сега за тях щеше да се погрижи Джийн,която дойде само след секунди.Явно
бе разбрала от Професора,защото вече бе облякла бялата престилка.Тя
отиде първо при Гамбит,който бе на ръба на припадъка,преценейки че той
има по-голяма нужда от медицинска помощ.Другите двама стояха до нея в
случай ,че й потрябва нещо.Скоро Професора се присъедини към тях.
--Гамбит! –повика го Джийн,но той само въртеше глава със притворени
очи и стенеше,стискайки раната на врата си.Явно бе попаднал на сериозен
противник –Гамбит,чуваш ли ме? –повтори опита си лечителката, и този
път раненият едвам поклати глава в положителен отговор
-- Кой му е причинил това? –попита сякаш на себе си Циклоб ,навъсил
вежди
-- Бил е нов противник- рече Професора вгледан в ранения,който явно
береше душа –Гамбит не го познава. –продължи той.Всички разбраха какво
прави учителят им-четеше съзнанието на Гамбит,виждайки каквото е видял
той –Нов мутант в групата на Дейна.Силен и много по-различен от
всичките й останали марионетки.Гамбит е бил изненадан…Могъл е само да
поеме удара ,който е бил насочен и върху момичето.Поел е всички
удари,за да я опази жива.
Всички останаха стъписани.Само Джийн не можа да се присъедини към
всеобщото изумление,защото вече слагаше различни лекарства на раните на
мъжа ,промиваше ги и ги превързваше,докато той стенеше от внезапно
увеличилата се болка от мазилата.
След като лечителката привърши с него и му би успокоително,всички я
последваха,когато отиде при жената на другата носилка.
Джийн я огледа и се навъси.
-- Какво е това?.. –тя се наведе и измъкна от врата на чернокосата
малка стреличка.Огледа я,но не можа да разбере какво е това дори след
кратките изследвания.Тя погледна въпросително към Професора,който за
миг се бе съединил със съзнанието на чернокосата.
-- Това отново е причинено от новият мутант,който ги е нападнал.Явно
Дейна я иска жива,защото само са я упоили.Ще се съвземе след няколко
часа.До тогава нищо не можем да направим. Аз също.
Той се оттегли с думите.
-- Погрижете се за Гамбит да остане на крака колкото е възможно
по-скоро.Преместете момичето в стая.Циклоб да остане с нея.
Циклоб веднага се зае отново вдигайки жената на ръце.Настани я ,както
бе наредил Професора , и се загледа в непознатата,която сега лежеше
безжизнено на леглото ,както преди-все едно е мъртва.
Сторм остана при Гамбит,който сега спеше дълбоко,а Джийн тръгна да
потърси Циклоб.А при него…

Мъжът се лута из стаята няколко минути,чудейки се от какво се
страхува учителят,че да нареди да стои при новодошлата.Накрая не
издържа и седна на един стол на една крачка точно срещу нея.
Жената,която Професора непрекъснато наричаше момиче,бе облечена в
къса бяла тениска с къси ръкави и тъмно син панталон.Сега главата й бе
обърнато към Циклоб,който по някое време осъзна ,че се наслаждава на
нежните черти на лицето й.Кожата й бе не много светла и най-вероятно
кадифена на допир.Устните й бяха тънки ,но много изящни и меки. Напълно
черната й коса падаше на кичури на лицето и гърдите й.Циклоб я гледаше
сякаш никога преди не бе виждал такава красота и това го учуди тъй като
нямаше по-красива от Джийн ,с която бе женен от години.Това,че има жена
,чието изящество да се сравнява с това на жена му,го смути.
Клепачите на жената се бяха отпуснали тежко,но той тъй дълго я бе
наблюдавал,че имаше чувството ,че те ще се открехнат всеки момент.
Внезапно в стаята влезе Джийн,което изтръгна съпругът й от този
транс.Тя за миг се спря на входа,огледа го и пристъпи на вътре.Той я
погледна и се усмихна.Радваше се ,че тя е тук.
-- Будила ли се е?
-- Не.Още не са минали няколко часа.
--Питам,защото вече мина един.
Циклоб трепна.Нима бе стоял в една стая наблюдавайки непознатата цял
час?Това не бе възможно,но не сподели притеснението си с Джийн.
……………………………………..
Мракът започна да се разсейва,давайки път на светлината и
…объркването.
Отворих очи макар да не исках да разбера къде се намирам.Видях
таван,значи бях легнала някъде…на някакво легло.Опитах се да извърна
глава ,но ме спря внезапното чувство ,че ще повърна.И тогава спомените
ми се завърнаха и ме удариха с бясна скорост.Спомних си как се съвзех
,след като онзи мутант ме бе нокаутирал,сигурно за да не видя пътя,по
който ще мине.Лежах на земята и се чувствах по същият начин както
сега,без да броим гаденето и световъртежа.Надигнах се с усилие и видях…
Видях Реми.А срещу него на няколко крачки разстояние бе застанало
огромно зеленикаво чудовище.Не ,всъщност не бе чудовище ,защото имаше
човешка форма.Лицето на човека-чудовище бе като на гущер,като и цялото
му тяло,от главата до краката,което завършваше с дълга назъбена
опашка.Бързо превключих,че това е един от ония низвергнати –мутантите.
Човека –гущер нападна Реми блъскайки го с огромната си опашка – на
мястото се появи дълбока рана.Потече кръв!
Явно се биеха от доста дълго време,защото Реми изглеждаше ужасно.По
лицето си имаше още драскотини причинени сигурно от опашката.Сега не си
боравеше с картите,както си мислех че ще е,а държеше дълъг прът желязо
с който се опитваше да напада.По едно време наистина успя да нанесе
сериозен удар на човека-гущер,защото той почна да се гърчи и да съска с
червеният си змийски език.Тогава погледна право в мен ,спирайки да
обръща внимание на Реми,който също изчакваше нещо.С няколко подскоци
гущерът внезапно се бе озовал до мен.Тогава ме хвана за врата и усетих
освен силният натиск и леко обождане.Почна да ми прималява и преди да
изгубя съзнание видях как двамата мутанти се сблъскват за последно и
гущерът изчезва…
Постоях без да се мърдам още минута,когато успях най-сетне да се
надигна и да седна. Намирах се в не много голяма стая,в която бях само
аз.Това веднага ме наведе на мисълта да избягам.Само,че накъде? От
кого?..Зад прозореца се виждаха само обширни градинки и част от голяма
желязна входна врата.Значи ако достигнех до там,щях да изляза
извън…тази къща.
Станах и притворих вратата предпазливо.
Колкото и етажа да бе тази постройка аз се намирах на първият ,което
напълно ме устройваше.Пред мен се разкриваше безлюден коридор постлан
със красиви килими и украсен с какви ли не картини,пана,цветя и
стари,по-скоро антични,мебели.
Тръгнах внимателно без да затварям вратата зад гърба ми,оглеждайки се
на всяка крачка.
Минах няколко метра и чух глъчката,която идваше от главния
коридор,водещ сигурно към изхода.Дочух детски гласове,което ме
учуди.Къде ли,по дяволите,се намирах?
За малко някакво хлапе да ме види,когато профуча покрай мен и…се
разтвори в отсрещната стена.Останах като ударена,но продължих да
вървя.И тогава видях спасението си-малка зала където се намираше
вратата за излизане от тази голяма къща-където стояха или преминаваха
непрекъснато хора.Ами сега?Не знаех от къде другаде мога да мина,а от
там не бих могла и да си помисля.
И тогава незнайно защо коридорът и злата се опразниха.Просто така!
Никой не остана.Без да се замислям се засилих на там и пробягах малкото
разстояние.Никой не се виждаше ,когато бях на 5 крачки от изхода,когато
внезапно някой ме сграбчи през ръцете.Видях големите мъжки ръце ,които
ме стискаха внимателно,колкото да не мога да се освободя.Изпаднах в
паника…и гняв.С всичката сила ,на която бях способна ритнах нападателя
ми ,с което се освободих благополучно.Хукнах към последните ми оставащи
крачки от спасението.Хванах дръжката на вратата…и останах на мястото
си.Не можех да се помръдна.И тялото ми само се извъртя в обратната
посока.
Залата бе почти пълна с хора…или каквото бяха там! С ужас разбрах,че
се намирам в леговището на лъва-право при мутантите!Всички ме гледах
напрегнато ,а аз не можех да си поема дъх от вълнение.Адреналинът ми се
покачваше…Паниката също.
В средата на стаята ,ми направи най-голямо впечатление, някакъв мъж в
количка.Бе облечен в сив костюм и нямаше коса.Очите му болезнено се
впиваха в мен.Той бе напълно спокоен - аз уплашена.Очите ми се
разшириха,когато чух в ума си чужд глас,принадлежах до колкото можах да
преценя,именно на този гологлавият.
,,Не се страхувай Ким Грейбри!”-гласът бе спокоен и настоятелен както
и изражението на мъжът.Само ,че аз не можех да съм спокойна.Изведнъж си
върнах контролът над тялото и реших да действам.Тъкмо ,когато се
обръщах обаче силна и неочаквана болка ме сряза през корема.Все едно
някой заби десетки остриета на мястото.Превих се,изкрещях и паднах на
колене.Тогава последва още една болка.Този път главата ми избухна и
пред очите ми причерня.Чувствах се все по-слаба.Помислих си ,че ще
умра.
Някои от мутантите се втурнаха към мен ,но гологлавият,чиято
физиономия се бе изкривила неузнаваемо ,ги спря и извика на всички да
се отдръпнат.Само ,че бе късно…
Още по силна болка ме сряза през гърдите и аз паднах на ръцете си
дишайки все по-тежко.
Не знаех от къде идва ослепителната червена светлина,докато не
вдигнах леко глава…Господи,около мен се носеше тази светлина и се
увеличаваше с всяка глътка въздух ,която поемах.Усещах се лека като
перце и затворих очи.Бавно откъсвах дланите си от пода и отхвърлих
главата си на зад.Вече не мислех ,че ще умра въпреки,че болката по
цялото ми тяло не спираше.Разбрах ,че съм защитена…И всичко
избухна,както все едно бе паднала бомба.

Професорът усети раздвижването тялом и духом на жената.Разбра,че иска
да избяга и че я е обзел страх.Разбираше я,но не биваше да я пуска.
Жената бе упорита и стигна чак до главната зала.Тогава той нареди
мислено на всички да се оттеглят и когато непознатата стигне до изхода
да й попречат.
Улфарин пръв се бе опитал да я спре,но след като тя му нанесе съвсем
незначителен удар Професора му каза да се отдалечи.Джийн ,която бе
застанала до него я парализира и завладя движенията на тялото й ,с
което й попречи да избяга.
Професора ясно разчиташе чувствата на паника и страх,които изпитваше
чернокосата.За това се опита да я успокои,казвайки й да не се
страхува.Само ,че това като ,че ли влоши нещата.
И незнайно защо всичко се обърка.Жената се сви и започна необичайно
да сияе.Всички се стъписаха от страшните й конвулсии причинени явно от
някаква болка.
Няколко секунди преди всичко да избухне,Професорът напрегна всичките
си сили и огради непознатата с щит,който предпази и нея и тях от
нейната експлозия.Всичко проблясна,чу се кратък тътен и всичко приключи
с припадъка на странницата.

……………………………………..
Отново се намираше в същата стая на първият етаж когато отвори очи.Бе
с гръб към вратата и гледаше право през прозореца.Едната й ръка бе под
главата,другата отпусната на кръста.Дишаше тежко и се чувстваше
объркана.Опита се да си спомни какво стана след като излезе в главната
зала,но споменът бе само едно черно петно.
Усещаше тежък поглед върху гърба си.Значи този път не бе сама.Бяха
оставили някой при нея,но тя не искаше да знае кой от тези изроди я
пази.За това не се обърна, а продължи да гледа в една точка без да се
обръща.При мисълта ,че може да е страшният гологлав старец,странната
жена с бяла коса и очи или онова гущерово чудовище, я плашеше.Чу че
човекът(мутантът!) в стаята въздиша готвейки се да каже нещо и тя си
представи ужасяващо ръмжене,което щеше да й съобщи,че е все още жива.
Само,че й проговори внимателен,сдържан и мил глас,който бе чувала и
преди.
-- Как си? –изрече Реми
Той видя как тялото й се отпуска като че ли си отдъхваше от това ,че
кошмарът ,който бе сънувала не се бе оказал истина при отварянето на
очите й.Само,че не смееше все още да се обърне.Реми сведе глава и
замълча.
Това мълчание озадачи Ким и тя се извърна към него без да се
надига.Мъжът не я гледаше.Сега не бе с прилепналите си странни дрехи и
наметалото,а с най- обикновена тениска и панталон.На нея й заприлича на
обикновен човек,за какъвто го бе взела в началото,когато го видя в
хотела.Внезапно си спомни колко си бе паднала по него тогава и как
искаше да му се хвърли на врата въпреки,че не го познаваше…А сега дори
не знаеше дали е все още така.
Ким бързо забеляза превързаната рана на врата му и множеството
по-малки на веждата й до ухото.Когато той стана й закуцука към нея
разбра,че не се е разминал и с доста сериозна рана на левият крак.
Реми седна внимателно на леглото до нея и я погледна.Тя не можа да
различи чувствата,които бушуваха в него,въпреки че се гледаха право в
очите. Накрая той се усмихна.
--Как си? –повтори
Ким се надигна и се подпря на ръце.Това,че сред тази непозната
обстановка срещаше познат,макар и мутант,и даваше известно
спокойствие.Само че сега ,след всичко,което бе разбрала,не знаеше как
да се държи с него.
--Не съм добре. –отвърна тя -А на теб какво ти се е случило?
Той се поогледа и рече с усмивка.
-- Малко ме поотупаха…Нищо страшно.
--Ти ми спаси живота.
Реми стана сериозен от тези думи ,но не каза нищо.
Внезапно Ким помръкна и се отдръпна от него.Гласът й трепереше,когато
изрече.
--Но погуби този на Том…
Мъжът я погледна ,събрал вежди.
--Отново ме обвиняваш преди да знаеш истината,Ким.
За пръв път той я наричаше по име,но не това я тревожеше в този
момент.Сега се чудеше дали може да направи опит отново да избяга.Даже
се огледа,но Реми прекъсна плановете й.
--Няма да можеш да избягаш от тук.Не си прави труда повече… -той
стана трудно –Ела.Ще те заведа при Професора.Не се страхувай от
мен,нито от който и да е в тази къща.Тук си ,защото искаме да запазим
живота ти.
Той й подаде ръката си.Минута тя го гледа объркано,след това я пое
неохотно.

Двамата влязоха в кабинет,зад бюрото на който стоеше гологлавият
човек.
Виждайки го Ким изстена и се вкопчи в гърдите на Реми,не смеейки да
продължи на пред.
--Не се страхувай от него. –прошепна й той в ухото –Най-малко той
иска да ти навреди.
Жената се откъсна от него и седна срещу другият.Реми излезе,което я
притесни още повече. И макар гологлавият сега да й изглеждаше по-благ
от миналият път,това не я окуражи.Сега тънка скромна усмивка се бе
разляла по лицето му.
--С право се страхуваш,Ким Грейби.Има от какво.Но това не съм нито
аз,нито хората,които срещна до сега.
,,Само дето вие не сте хора,а мутанти”-помисли си Ким и
Професорът,както бе разбрала че го наричат,отново се усмихна
--Права си-ние сме мутанти,но това не ни прави по малко важни или по
малко значими.
Ким разбра.Този тук можеше не само да говори в главата й,както смътно
си спомняше,че бе направил,но можеше да чете и мисли.Това бе неговата
способност(а може да имаше и още по-коварни!).
--Защо съм тук? –престраши се да попита –Защо ме отвлякохте и убихте
Том? –след кратко мълчание тя добави –И какво се случи днес,когато се
опитах да…избягам?
--Имам отговори на почти всичките ти въпроси,но първо трябва се
успокоиш и да спреш да мислиш,как да ме зашеметиш и да се опиташ да
избягаш отново.
Жената остана потресена.Точно това,което непрекъснато се въртеше в
ума й ,този мутант го бе казал на глас.Разбра,че няма скрити неща за
него.Нямаше нужда да крие каквото и да е било и това я поставяше в още
по-неизгодно положение . За него тя бе като отворена книга.
--Първо ще ти кажа кой съм аз-казвам се професор Егзейвиър и съм
собственик и учител в това училище за млади таланти.Тук деца и
възрастни откриват и усвояват своите умения. Както си забелязала всички
сме мутанти.Разбира се училището е прикритие за пред хората,които иначе
не биха ни позволим дори да построим тази сграда.Под нея се намира
нашата база.Мястото където работят Хикс мен.Това е специална
група,чиято задача винаги е била и ще бъде да защитава хората от
нападенията на други мутанти,които искат да ги унищожат. Ние сме
напълно против това и ги защитаваме,защото иначе би било станало
страшно за човечеството.Хикс мен,чиито старши съм аз, се състои от
Гамбит,който се е представил пред теб с името си Реми,Сторм,чието име е
Ороро Монро ,Улфарин –истинското му име е Логан,Джийн Грей,Циклоб –Скот
Самърс и Роуг –Ан.Всички те,както сигурно си се досетила,имат
способности неприлични за хората,но те никога не са ги използвали
против тях –така съм ги научил.
Вече се чудиш какво имаш общо с нас?Ами всъщност нищо.Научих за теб
,че съществуваш преди няколко години,но не можех да установя къде точно
се намираш. Имаше голямо сътресение във вълната съзнание,която опасва
всички мутанти.Тя бе причинена от теб.Това ме озадачи и започнах да те
издирвам.Когато пратих Гамбит да се с приятели с теб,вече знаех
повече.Тогава се случи нещастието с един от приятелите ти Том
Коуди.Погрешно си преценила Гамбит – той никога не би навредил на човек
,само ако наистина не се налага.Тогава този,който познаваш като Джон не
е видял него да убива г-н Коуди ,а едни от мутантите на Кобра ,които
вече са били по петите ти и са търсили информация.Един от тях ти вече
си видяла –а именно Сара.Пак ще ти кажа ,че не бива да изпитваш лоши
чувства към Гамбит-той изпълняваше моите заповеди.
След това Сара също се появи ,опитвайки да те отвлече,но вие успяхте
да се измъкнете.Последната ви пречка да стигнете до тук бе човекът
гущер,който те е упоил и е водил битка с Гамбит.Тогава той отново те
спаси.
Тези които те преследваха и от които ние те пазехме се наричат
Кобра.Те спазват политиката да избиват хората.Дълги години се борим
срещу тях ,за да се осъзнаят,че това което вършат е неправилно и
нечестно.Тяхната предводителка,чиито планове за теб все още не знам,се
казва Дейна Скъли.Много коварна жена,в каквото обучава и
последователите си.Това,което ти говоря можеш да изтълкуваш така –
мутантите не са само лоши-те се разделят на такива и добри.Също като
при хората.
Ти си изумително създание,Ким. Докато протичаше краткият ти престой
тук,можах да разбера всичко почти до край.
Знам,че мразиш мутантите,поради незнайни и за теб причини,но ти
самата си такава и ще трябва да го приемеш.В този момент ще си спомниш
случката в главната зала,когато всичко щеше да избухне,причинено от
теб,и ако не бяхме аз и Джийн сигурно щеше да се случи.Ти отприщи
огромна енергия ,Ким,която даде началото.Твоето начало,защото ти винаги
си била мутант,само че не си го знаела.По не знайни и за мен причини ти
живееш много по-отдавна отколкото си мислиш,но нещо те е накарало да
забравиш и да почнеше нов живот на съвсем различно място със съвсем
различни хора.Сега като се замислиш не би могла да си спомниш никакви
подробности от своето детство освен,че си имала семейство.Виждам,че
това което ти говоря те измъчва и те обърква още повече.Знам също
така,че не си способна да ми повярваш…Само че спомените и истината сами
ще те достигнат независимо дали го желаеш.
Доведох те тук,защото ти си различна.Нещо подобно съществува и при
нашият приятел Логан,чиято възраст така и не можахме да установим,но на
външен вид си е като на 30.Ти си нов вид мутант,за който трябва да се
разбере.Само,че информацията не бива да попада в грешните ръце.За това
те предпазихме от Кобра-единствената цел спрямо теб би била да те
вземат като опитно зайче и след това да те убият.Не бих позволил да се
случи това.
Сега трябва да решиш съдбата си.Ще ти оставим време да помислиш върху
всичко това, колкото време искаш.След това ще трябва да решиш дали да
останеш тук сред приятели и да разбереш коя си,да се върнеш към
предишният си живот,знаейки че ще си непрекъснато в опасност или да
отидеш при Кобра,които те искат и да видиш какво ще стане с теб там…

Глава III
Главата ми бучеше от всичко случило се през деня.Да,трябваше да
мисля,но в момента се заставях да не го правя.Знаех,че това ще ми
донесе само болка.Такава каквато изпитах днес,разбирайки,че…
Не мога да спра сълзите си.Плача от часове…Бавно и безшумно,така
както само аз мога.И дълго…за да се измъчвам.
Слънцето вече почти е залязло,а аз стоя на входа на една странична
врата,седнала съм на дувара и мисля в какво окаяно състояние се
намирам.А само преди дни бях щастлива с проблемите на един обикновен
човек.Сега е различно,аз съм различна.И не мога да го повярвам.
Виното,от което така сладко отпивам вече открива дъното на чашата
ми.Трябва да си налея още.Не ,че това ще ми помогне.Пия ,защото не знам
по какъв друг начин да отклоня мислите си от това ,за което наистина
трябва да мисля.Чудя се без дори да ме интересува,каква ли е реколтата
на виното и за колко време бих могла да го пресуша.Всъщност и до края
на питието в бутилката остават няколко сантиметра.Ще се справя и с
тях…Само,че как да се справя с проблемите си?Кой знае…само дето не съм
аз.
Не само аз не спя тази вечер.Всъщност всички си мислят ,че спа само
дето се измъкнах взимайки със себе си тази хубава бутилчица…Стаята
срещу мен свети не от много дълго. Не виждам кой е там,но който и да е
също не се интересува какво става на вън,където съм аз.
Не знам какво ми става изведнъж,защото чувствам някаква тръпка на
удоволствие,гледайки сянката на човека ,който е в светещата стая.Все
още не мога да го видя ,но нещо ми подсказва,че го познавам.Не знам от
къде ми идват тези мисли…Сигурно е от виното. Само дето не са мисли,а
като че ли съм убедена.
И ето,че човекът се спира най-сетне до прозореца…Въобще не се
оглежда,направо впива очите си в мен.Все едно,че през цялото време е
знаел,че съм там,както аз знаех,че той се намира в стаята.
От там до мястото където съм има само десетина метра и това позволява
на светлината слабо ,но достатъчно да ме осветява.
Мъжът се оказва Логан.Бях го виждала в гръб само веднъж,но сега можех
да различа всички подробности на лицето му.То беше грубо,но въпреки
това много привлекателно излъчващо мъжественост,сила и увереност.Логан
бе с бял потник,който очертаваше плосък корем.Ръцете бяха силни и
мускулести. Погледът бе проницателен,подсилван от събраните вежди.Мъжът
пушеше пура и ме гледаше с такъв интерес,какъвто сигурно и аз излъчвам
в този момент.
,,Сигурно си много пияна!”-рекох си аз ,когато в съзнанието ми
проблесна ярката мисъл,че познавам този човек.Че съм го срещала и както
преди,сега имам нещо общо с него.
Очите ми не можеха да се откъснат от неговите,които странно защо също
продължаваха настоятелно да ме гледат.Не знам колко време е продължило
това,но със сигурност не усетих кога съвсем се е стъмнило и Логан си е
отишъл.
,,Добре,че беше той –рекох си –за да ме отърве от гадното решение
поне за малко.”
Надигнах чашата си ,но в нея нямаше нищо.Огледах се и взех
шишето.Започнах да сипвам небрежно в чашата,но внезапно ме осени
идея.Изпих на един дъх това ,което вече бях сипала…и налапах шишето
като вампир гърлото на нещастника,имал участта да го срещне.

Имаше усещането ,че някой го наблюдава.Знаеше,че е така и това го
изнервяше.Закрачи из стаята с пурата в ръка и се огледа,но наистина
никой освен него не бе останал буден в този късен час.Освен ако
човекът,за който си мислеше че го наблюдава е навън.За това бавно се
приближи към прозореца и веднага я видя.Не беше много близко ,но
светлината бе достатъчна ,за да я освети,така че Улфарин да различи
всяка нейна извивка.
Това бе Ким Грейбри –жената за която ги бе свикал Професора преди
няколко дни и заради която бе пострадал Гамбит.Не я бе виждал до сега
освен в гръб,когато се опита да я спре да избяга.Тогава му се искаше да
я разкъса на парченца заради неподчинението й,само че го бяха спрели.
Лицето на Грейбри бе изключително тъжно и мокро от сълзите,които
непрекъснато се лееха от очите й.А те се бяха втренчили в него и не
искаха да погледнат на някъде другаде.В началото му се бе приискало да
и даде хубав урок ,но сега всички лоши чувства се изпариха от него.
Жената се бе облегнала на зад,облечена в тънка черна рокля с
презрамки.Роклята изключително добре прилягаше на изящната й фигура.В
едната си ръка държеше чаша с някаква течност, от която отпиваше
често.Понеже се бе излегнала,черният плат,който би трябвало да покрива
краката й в право положение, се бе събрал чак на бедрата й.Но тя явно
не се притесняваше от мъжките очи,които шареха по тялото й.Даже като,че
ли бе пияна,защото очите й странно блестяха,а движенията й бяха
плавни.Главата си бе облегнала на стената и продължаваше да гледа в
Логан.
Той от своя страна също не можеше да отлепи поглед от нея,но не само
защото бе изключително красива,но и защото се чудеше от къде я познава.
Бе сигурен,че я бе виждал някъде преди.Само,че нещо различно го караше
да се пита дали не е била друга…
Внезапно тя повдигна главата си и очите й вече не бяха мудни.Косата й
бе повяна от лек ветрец и Логан разбра какво беше различно. Ако
наистина бе срещал тази жена и преди,то тя е била точно тази –не
обезкуражена и сломена, а устремена,страстна и готова да реагира…Точно
като него…
По врата на Улфарин пробягаха странни тръпки причинени от визуалният
контакт между тях.Почувства се така сякаш току що (той се усмихна от
нелепостта на помисленото) си бе спомнил как някога я бе целунал…

Ким се усмихна,разбирайки,че при най-малкото нейно движение светът се
размазва пред очите й. Продължи тихо да се смее дори когато едвам
едвам,подпирайки се на стената,се изправи.Завървя подпирайки се по
коридора към стаята си,стараейки се да не вдига много шум.Все пак
всички по това време спяха.
Някак си,и тя не знаеше как,се добра до стаята си и тихо затвори
вратата зад себе си.Оказа се обаче,че да стигне до леглото си би било
много трудно. Не намери сили за нищо друго освен да се облегне на
вратата и да се свлече сядайки на пода.Продължаваше да се
усмихва,разбирайки,че наистина се излага. Не беше присъщо за нея да
прави така…Но коя ли беше тя сега?Преди знаеше.Знаеше ,че е преуспяваща
жена с много добри приятели и добра работа,която й харесва.Знаеше ,че е
силна и ще се справи със всичко,което й се изпречи на пътя…Само,че не
се бе подготвила да стане някоя друга!Не,не си го бе помисляла…И в
какво всъщност се бе превърнала?В едно много далечно копие на
оригиналната картина на нейната същност.Един изкривен облик на
предишното й Аз.Една несъществуваща личност ,чието минало и бъдеще се
бяха превърнали в начало на нейния край.
Избухна в сълзи.Просто наведе глава и обгърна колената си с ръце. Не
можеше да спре да плаче.
,,Плачи! –мислеше си тя със заповеден тон-Така може и да не се
събудиш на сутринта!Плачи,може и да те приемат в Ада!”
Отчаянието й бе ударило връхната си точка,когато чу нечий шепот
долитащ от дясната й страна.Едва, когато осъзна това спря да плаче,но
не надигна глава.
А гласът нашепваше.
--…трябва да си силна,Ким! Трябва…
Тя вдигна глава и се вгледа в грамадната сянка,застанала на три метра
от нея.Сянката бе на мъж.При това не от въображението на жената,а
наистина съществуваща.
Ким премигна няколко пъти и изтри сълзите си само,за да изрече
ядосано.
-- Не ми трябват още попълнения,към и без това гадният ми ден. Махай
се ,каквото и да си!
Сянката се размърда и скочи пъргаво от мястото.Ким не трепна –и да се
опитат да я убият това щеше да бъде само в нейна полза. Не мислеше да
се съпротивлява.
Само,че до нея се появи и клекна млад мъж с лека усмивка,който не
изглеждаше да иска да й прави услугата, за която мечтаеше.Доколкото
можеше да различи Ким от слабата светлина,човекът бе с къса черна коса
и строги ясно изразени черти на лицето. На гърдите си не носеше нищо,а
надолу бе с черен панталон. На китките си имаше черни ленти и на Ким й
заприлича на боец по бойни изкуства. Очите му бяха леко дръпнати,което
подсказваше за някакъв азиатски произход.Сега те я гледаха ,но тя не
разбираше какво искат от нея.Знаеше само,че ги е виждала и някога…
Ако бе в трезво състояние,новите сили на Ким биха й разкрили
ужасяващата истина за тези сини и пронизващи очи,които тази нощ бяха
дошли само за да изпълнят заповяданото.Тя щеше да си спомни (един от
първите й нови спомени от миналото) и щеше да се съпротивлява през
следващите минути. Дори би се борила със сила,която обаче в този момент
бе заключена заради алкохола,който бе поела.
Сега обаче единственото ,което разбираше е,че иска да умре или…да се
пусне по течението заедно с тези вледеняващи очи…
Мъжът докосна с ръка брадичката й и след това я хвана за лицето.
Наведе се,привеждайки я към себе си,и силно я целуна. Не беше нито
топло,нито от обич. Напротив –сякаш той го правеше механично макар и с
известна позната наслада. Когато се устните им се разделиха нито един
от двамата не каза нищо. Ким имаше чувството ,че каквото и да се случи
през последвалото време,ще й бъде все едно.
За това не си помисли да се съпротивлява,когато чернокосият хвана
грубо врата й и отново я приведе към себе си за нова целувка. Внезапно
жената почувства леко убождане зад ухото си и понечи да изстене.Само че
впитите в нейните,устни на непознатият попречиха да се издаде дори
минимален звук.
Когато двамата се раздалечиха един от друг чернокосият положи леко
отпуснатата й безжизнена глава на стената и реши да действа бързо.
Отвори прозореца ,през който бе влязъл, и я изнесе на ръце...

…………………………………………………..
Случаят бе приключен,нищо не се разгласи и сега ,,Ейтън Роуз” бе
пълен с обичайните посетители,които дори не подозираха нито за
убийството на Том Коуди,нито за изчезването на най-добрата служителка в
хотела –Ким Грейбри.
Адам бе лично озадачен от случващото се и непрекъснато си задаваше
въпроса дали мутантът не вилнееше още из хотела.Може би Ким лежеше
някъде из шахтите,а до трупа й димеше изгорена карта асо…Тази мисъл не
му даваше мира дни на ред след като жената,негова не много близка
приятелка и акционер,не се появи на работа и въобще никъде в града.След
убийството на Том,за което полицията бе казала ,че нищо не може да
направи,в стаята на Ким бе станало нещо.Прозорецът бе направо премахнат
нацяло от сблъсък на нещо тежко в него отвътре.След това тя не се появи
никъде,не стига това ами и една посетителка на име Сара,също си тръгна
без обяснения и сбогуване. Тук такива неща не се случваха всеки ден.
Нямаше как това да не тревожи Адам Мос. Сега когато единият акционер
бе мъртъв акциите се разпределяха по равно на него и на Грейбри и така
той ставаше единственият собственик,понеже имаше най-голяма власт над
хотела. И въпреки това не можеше да си обясни внезапното изпаряване на
жената. Нима и тя беше убита?..А може би за всичко беше виновен онзи
странен господин…
Адам не бе нито в цветуща възраст,нито в отлично здраве и тези
тревоги се отразяваха като непрекъснати болки в кръста и в главата.
Това все пак го караше да си мисли за почивка,но как като никой не
оставаше да води делата в ,,Ейтън Роуз”?Не,не можеше да си го позволи
макар да му се искаше.
И като капак на всичко,две седмици след изчезването на Ким,някаква
нейна приятелка се домъкна в офиса му и без да се съобразява колко е
зает,започна да му приказва.
-- Искам да знам какво става с нея? –заяви тя,а при всяко тръскане на
главата й червени кичури коса падаха на младото й леко пълно лице. –Не
ми се е обаждала от две седмици ,а сме най-добри приятелки! Къде е?
Какво сте й направили!
След като разбра, че жената няма да се разкара доброволно,Адам
прекъсна работата си,скръсти ръце,облегна се назад в удобният си стол
зад бюрото,и се усмихна иронично.
-- Нищо не сме й направили,госпожице…
-- Роузи.-рече тя уверено
-- Да…Не знаем какво се е случило с нея,сигурно е отишла на почивка
или нещо такова и скоро ще се върне.
Жената не изглеждаше доволна от отговора,но мълчеше
намръщена,гледайки надменният мъж с посивяващи вече коси.
-- Имам доказателства,че онзи Реми преследваше Ким и даже може да е
замесен в убийството на Том. –изрече твърдо тя и се загледа в реакцията
на седналия началник.
Той се опита да не показва изненадата си.Вярно,че самият Том му бе
споделил малко за Реми,но все още не бе сигурен в нищо. Ако тази
госпожица пред него наистина знаеше нещо може би щеше вече да си изясни
картинката.
Няколко дни преди този господин да дойде в хотела Том бе дошъл в
офиса на Адам много нервен и сякаш нещо го измъчваше.Тогава вторият го
попита какво му е и Том започна да бълва странни и несвързани слова.
,,Не мога да го позволя! –мъжът крачеше из стаята и по-скоро
приказваше на себе си от колкото на Адам.Въпреки това той го слушаше
внимателно –Не искам…Не искам тя да пострада.А не мога да им се опълча!
Те ще я отведат,а аз няма да мога дори да се сбогувам с нея… О,Адам,не
знаеш как се чувствам откакто разбрах всичко…Непоносимо е,не мога да
повярвам ,но все пак…
Какво ти е Том? –попита Адам вече разтревожен от сериозно уплашеният
си приятел и съдружник –Кой ще пострада,за кого говориш?
За всичко е виновен този…Този Реми! –Том удари бюрото с юмрук –Само
той!Не ме интересува кой стои зад него! Той е тук за да я отведе ,а аз
не мога да се боря с него. Не мога да се боря с него ,разбираш ли?..
Кой е той,Том? –съобрази да попита Адам.Тогава другият спря да вилнее
и вгледан някъде на страни отрони:
Най-лошото ,което може да е…”
Старшият собственик на хотела не разбра тези последни думи,но сега
като че ли долавяше някакъв смътен смисъл в тях.
Той погледна отново жената стояща пред него и каза спокойно.
--Сигурна ли сте?Знаете ли въобще кой е господинът…
--Да,знам че е убиец!-изрепчи се Роузи
Онзи я изгледа подозрително и за пръв път я покани да седне.Когато тя
го направи ,Адам се придърпа към бюрото си,сплете пръсти и я погледна в
очите.
--Е,разказвайте тогава…

Ким отвори очи,но веднага ги затвори от силната светлина ,която
внезапно я заслепи. Опита се да се изправи но нещо на ръцете й й
попречи.болката в главата й й напомни какво се бе случило вчера. Да,бе
пияна но си спомняше…всичко.
Огледа се ,внезапни разтревожена.Лежеше на нещо като легло,но китките
и краката й бяха завързани с някакви вериги. Не можеше да помръдне.
Стана й лошо,може би от препиването предишната вечер.Имаше чувството че
ще повърне,стомахът й се бунтуваше яростно…Всъщност,това вчера ли се бе
случило?..
Сякаш,дошла за да отговори на въпросите й,от отсрещната врата влезе
една жена. Ким не можеше да я разгледа добре докато жената не се
надвеси над нея с ярка усмивка на лицето.
Тя беше с руса коса до раменете и тъмно сини очи,които изостряха и
без това изсеченото й,като на кукла,лице. Устните й бяха тънки и дълги.
Макар фините й черти да даваха представа за една млада жена Ким
предположи ,че е на не повече от 35 години. Бе облечена в синя блуза и
панталон,а върху тях бяла престилка,като тези които носят лекарите и
мед.сестри.На единият джоб в десният горен ъгъл,бе изобразена змия
увъртяна около едно К.
Усмихвайки се ,жената я заговори. През това време щателно я
оглеждаше,сякаш иска да разбере цялата й същност само с поглед.
--Надявам се да не си уплашена.За всеки случай си по-красива от
колкото предполагах. До сега те бях виждала само в съзнанието си.
Поздравявам те.
Жената я хвана за брадичката и екстрентично огледа цялото й лице.
След това щракна с пръсти и в стаята влезе някой. Ким не можеше да види
кой, тъй като русокосата го закриваше.
--Между другото-аз съм Дейна Скъли. Предполагам Професор Егзейвиър е
бил така добър да ме спомене. Това е Дейвид-и кимна назад към
предполагаемият мъж застанал на четири метра зад нея.-Дейвид,-рече тя
,а през това време залепи устата на Ким с лейкопласт,оставяйки я почти
без дъх при натиска-ела да ми помогнеш.
Чуха се леки стъпки и мъжът застана от лявата страна на своята шефка.
Очите на Ким се разшириха и от гърдите й се изтръгна хрипав стон. Тя
разпозна в лицето на непознатия човека, който я посети в стаята й…и я
целуна.
Сега тя успя да различи същите гарваново черни коси със къса
подстрижа и студените очи,които издаваха пълно подчинение и скрито
лукавство. Дейвид,както го бе нарекла жената,бе отново само по черни
панталони ,а ръцете си бе скръстил зад гърба като войник. Гледаше
чернокосата както най вероятно би гледал някакъв предмет. Въпреки това
в очите му блестяха странни пламъчета,което само още повече я
объркваше.
Забелязала страха в изражението на своята гостенка Дейна Скъли реши
да се позабавлява.
--Мисля че се познавате,нали Китаец? –обърна се тя към своят
помощник,а при думите й устните му леко се изкривиха в знак на
съгласие—Тя обаче не си спомня.- русата се обърна отново към смаяната
Ким и продължи—За мое щастие в ръцете ми се оказа най-голямото оръжие
за твоето опознаване отколкото старият Егзейвиър дори се е надявал. А
аз знам какво знае той-именно нищо. А оръжието…стои пред теб. Дейвид те
е познават такава,каквато си била и такава каквато отново ще те
направя. Мила ми Ким,не знаеш каква огромна услуга ти правя. Ще се
съгласиш, когато разбереш всичко за собствения си живот от нашият
Китаец-Скъли се усмихна лукаво и извади медицинска игла напълнена с
някаква зеленикава течност. След като изпръска малко за да се увери че
няма въздух,тя я заби във вените на ръката на Ким,която почувства само
лекото убождане. След малко обаче започна да усеща сковаващото и
приспивно действие на течността. Последното което чу бе- ,,Тя ще стане
една от нас,Китаец…Ще видиш,няма друг избор…”
………………………………………..
След като свърши с разказа си,включващ как с Ким са открили в стаята
на въпросният Реми подробни досиета на нея и Том,също за картите
намерени в стаята и същите по-късно на местопрестъплението,Роузи
развълнувано попита какво знае Адам. Той се вгледа внимателно в жената
срещу него,като че преценяваше дали може да й се довери,след което,явно
доволен,започна.
--Единственото,което ме е известно,съм го научил от Том няколко дни
преди господин Реми да се появи във нашия хотел.Както сигурно знаете от
Ким,в ,,Ейтън Роуз” не се допускат мутанти заради неспособността на
повечето хора да ги възприемат и заради вероятните проблеми ,които
могат да причинят.Ето защо аз страшно се изненадах,когато разбрах,че
сме допуснали един такъв.Но да ви кажа какво знам от Том,защото виждам
че се притеснявате искрено за съдбата на вашата приятелка,както
всъщност и аз съм озадачен. – и той изложи на кратко тревожния монолог
на колегата му онази вечер и как той е размахвал ръце в безсилието си
да спре Реми да отвлече ,,нея”.
Роузи явно бе умна и разсъдлива жена ,защото след като го изслуша се
наведе напред и рече.
--Ще ми помогнете ли да го открия? Ким не само е най-добрата ми
приятелка-тя ми е като сестра и няма да допусна да й се случи нещо!
Помогнете ми да открия тая измет, независимо къде се е скрила,и ви
обещавам че ще направя каквото пожелаете… само да видя отново Ким жива.
Адам се сепна от неочакваното ,изречено с толкова мъка,предложение
,че отклони очите си от тези на жената. Вярно бе, че тази загадка с
изчезването,което след разговора му с Роузи,му приличаше все повече на
отвличане,го заинтересува със своята неочакваност и загадъчност,но той
бе човек който се старае да стои далеч от неприятности. Как трябваше да
постъпи обаче?
Той се закашля и впи съсредоточен поглед в бюрото си.Усещаше
безмилостните очи на Роузи,които със всяка секунда мълчание като че още
по-звучно го молеха за помощ.
Накрая Адам каза.
--Имам един приятел,с който преди няколко години,когато все още не
работех в хотела,живо се интересувахме от повишаването на убийства
сторени от мутанти. Струва ми се че ще мога да го издиря и той със
сигурност ще ни помогне…да намерим Реми…,,независимо къде се е скрил”.
Роузи въздъхна и по лицето й за пръв път блесна усмивка.

Глава IV
Не знам колко пъти през тези дни се събуждах със силно главоболие или
чувството че всеки момент ще повърна и то в съвсем непозната стая,на
съвсем непознато за мен място. За мое нещастие и този път не беше
различно ,когато отворих очи. Тогава се питах дали някой не ме е
прокълнал да мина през всичките тези изпитания.
Всъщност сама не разбирах как издържах след всичко ,което ми се
случи. Имах време ,през което да се чудя как психиката ми все още не се
е сринала след бомбардирането от толкова информация за толкова малко
време. И как няма да се чудя след като допреди няколко дни проблемите
ми се свеждаха до досадните посетители в хотела и какво да облека тази
сутрин.
Сега живота ми се преобърна с главата на долу и единственото което ми
оставаше е да съзнавам в какво оплетено и абсурдно положение се
намирам. Най-голямата противничка на мутантите внезапно се озова сред
десетки такива и най-смешното бе че самата тя се оказа такава. Но
как,кога,защо? Нима съм била такава от самото си раждане?
Такива мисли ме занимаваха докато се мъчех да отворя клепачите си,
които странно бяха натежали. Когато го направих обаче не ми стана
по-добре.
Намирах се в нещо като просторна лаборатория пълна с какви ли не
шишенца,епруветки и странни уреди,които наподобяваха тези в
средновековието използвани за мъчения. Аз самата се намирах на един
такъв,който ме принуждаваше да стоя неизменно в право положение.
Опитите ми да се измъкна от халките затварящи китките и краката ми се
увенчаха с неуспех. За мое нещастие не останах дълго сама ,за да мога
да обмисля поредния си план за бягство. Спомних си случилото се в онази
къща където ме заведе Реми,след това наричан със странното име Гамбит,
и с отвращение и скрита надежда си помислих какво ли би станало ако
отключа отново онази неподозирана сила,отприщила се от тялото и ума ми
онзи съдбоносен ден.
Но както вече казах можах да си задам само началото на този интересен
въпрос,когато в лабораторията,или стаята за мъчение, не влязоха вече
омразните ми същества - русокосата шефка и чернокосият боец.
Присъствието им ме уплаши така ,както когато за пръв път ги видях. За
жената обаче моят страх беше само оръжие което ме държеше скована и
неспокойна.
…………………………………………….
След този инцидент последваха редица от най-различни изследвания и
манипулации. Часовете се нижеха като дни,а при мен постоянно имаше
някой който да следи за всяко мое действие и веднага да намира начин за
негово противодействие. Дейна Скъли ,както и неизменният й помощник -
Китаеца,ме огледа от горе до долу,от вътре и от вън,само за няколко
дни. След това спокойствието бе нарушено и те встъпиха към съществената
част,както казваха. Започнаха да ми слагат инжекции с напълно за мен
непознати течност-жълти,зелени или прозрачни. Всякак течност имаше
различно действие върху мен но имаха и нещо общо-правеха така че първо
ми прилошаваше, а след това имах чувството че главата ми ще избухне от
нахлула непозната за мен информация. Понякога дори организма ми не
издържаше и повръщах,като Дейна гледаше на това като на поредният
прогрес към…нейната цел. Тогава не разбирах нито каква е тази цел ,нито
с какви стимуланти ме тъпче тя,нито пък какво се е променяло в мен за
този неочаквано кратък период.
След всяка инжекция с поредната гадост се чувствах не само премазана
физически, но и психически. Информацията,с която ме насищаха всеки ден
на всеки 3 часа, представляваше в началото образи,изключително
накъсани,които за мен бяха също толкова непознати и необясними,колкото
й предназначението им. В двата часа, които ми отпускаха за почивка не
преставах да си задавам въпроса защо е всичко това, след като няма нищо
общо с мен…Само че след една седмица денонощно безмилостно мъчение и
издевателство върху цялата ми същност,аз разбрах неща които ме
потресоха от дъното на душата ми-разбрах своето минало.
Не знам как Дейна го постигна,но след въпросните седем дни,най сетне
свързах накъсаните и постепенно възстановяващи се в реда си ,образи със
самата себе си. Картинките от пъзела се подредиха и в съзнанието ми
вече не протичаха отделни сюжети,а цяла приказка на моя живот. В
началото не можех да повярвам,че по някакъв начин Дейна Скъли е успяла
да върне собствените ми спомени ,за които професора ми бе казал ,че са
заключени дълбоко в мен по незнайни за него причини,но тя наистина
успя. И аз разбрах наистина цялото си минало,което не просто бе
свързано със мутантите ,а беше част от тях. Аз и преди съм била
мутант…Преди много,много време.
Скоро почувствах как всичко това не само въздейства на спомените ми,а
и на самата мен сега. Не се чувствах разтревожена или объркана от факта
,че винаги съм била такава каквато съм,нито си задавах излишни въпроси.
Аз просто приех миналото и го свързах с настоящето по начин по който
никой,дори самата аз да разбера, че някога е било разделено. Превърнах
се в старата си същност която бях крила в ума и сърцето си по
причини,които след дългия и изморителен месец,пълен единствено с
болката от избухващото съзнание,преминаващото по тялото електричество
или пълнене на организма ми с лекарства,ми бяха напълно безразлични.
Аз се промених коренно,но останах самата себе си.

След тридесет и шест дни на обработка Дейна най-сетне остана доволна
от своето произведение и реши да ме тества. Разбира се аз предполагах
още в началото какъв ще е теста и не се изненадах ,когато първото нещо
което тя направи бе да ме изправи срещу Дейвид-трябваше да покажа ,че
си спомням всичко.
Сега ,когато сядам в удобния фотьойл срещу Дейвид,който също се е
настанил удобно,ми става смешно, че само преди месец при ,,първата ни
среща” ме беше уплашил до смърт. Сега студените му сини очи, които след
промяната не се откъсват от мен,ме карат да полудявам и да се връщам
непрекъсната към спомените ми ,когато бяхме заедно. Разбира се
неизменно се връщам и към момента, когато този мъж искаше да ме убие.
Когато заговорих знаех предварително, че стриктни камери ще следят
всяко мое движение и дума. Тоест Дейна ме наблюдаваше и очакваше моята
изповед.
--От къде да започна?—попитах Дейвид с усмивка
Той ми отвърна със същото настроение. Явно се забавляваше и с
нетърпение очакваше тази част на разказа ми когато ще заговоря за него.
Усещах ,че е нетърпелив и възбуден-за първи път след промяната той щеше
да разговаря със жената ,с която преди 20 години е имал много общо.
--Кажи ми-рече той със своят мелодичен и студен глас—какво знаеш за
своето съществуване като мутант?
--Родена съм не по късно от 1936та година ,тоест преди поне 74
години. Не помня нито раждането си, нито къде съм се родила.
Интересувала съм се и знам, че най-вероятно принадлежа на стар род
мутанти ,чиято продължителност на живота може да протече от сто до
двеста години,като нито ума нито физическото тяло се състаряват. Там,
от където наистина мога да кажа ,че започва моята история е 1962ра,а
годината в която те срещнах е 1990та.
-- Как протичаше живота ти като мутант?
--Предимно в обикаляне на света и харчене на парите на хората ,които
бях убила за тях или за удоволствие.
--Да разбирам ли че убийството на хора е било твое ежедневие?
--Да.
--Какво се случи,когато срещна Логан,наричан сега Улфарин?
--Имах зъб на човека,който държеше тази лаборатория за мутанти. Това
беше много отдавна-може би преди 1930та. Не знаех името му но поради
някаква причина от доста време ме преследваше и явно желаеше да ме
присъедини като поредния екземпляр в колекцията си от измъчвани
мутанти. Промъкнах се в лабораторията му и се опитах да го убия. Той
обаче се измъкна заедно със приближените си. Причиних експлозия. Но
преди това отведох от там един мутант, който ми направи впечатление. По
скорошните белези по ръцете му разбрах че са му правели някакви
операции на дланите. След като го измъкнах на далеч от вече
превърналата се в прах сграда,разбрах по синджира с военна плоча на
него ,че се казва Логан. Това фактически бе всичко, което знаех за
него…-- в този момент спрях разбирайки че не би трябвало да го казвам и
прескочих бързо това ,което чувствах онзи ден,когато държах в скута си
Логан и гледах лицето му със затворени от умора клепачи. Първият и може
би единственият човек в живота, когото умишлено спасих,дори само за да
го гледам за няколко минути—Когато започна да се съвзема аз си тръгнах
и повече нито го видях,нито чух за него.
След няколко дни започнах да разбирам че след експлозията е имало
някаква радиация,причинена сигурно от машините на смахнатия учен,която
за времето прекарано отвън е стигнала и до мен. След този случай станах
още по силна и единственото, което ме притесняваше бяха честите
припадъци. Това разбира се с времето отшумя и ми остана само голямата
мощ,която вече не знаех как да контролирам.
Не знам дали ти ме намери или аз дойдох при теб-просто един ден се
оказах в компанията ти като мой учител. Разбира се ти беше живял
по-малко от мен ,но ми помогна да овладея тази част от способностите
си,за която години на ред ме беше страх дори да си помисля. Така с твоя
помощ станах изключително силна.
Дейвид се помръдна на мястото си,не откъсвайки очи от мен,и с жест ме
подкани да продължа-явно му доставяше удоволствие да ме гледа как
говоря,особено щом ставаше дума за него. Той разбира се знаеше ,че
преди лошата,следваше добрата част.
-- Но разбира се ти искаше нещо в замяна и аз започнах да работя за
теб…ако не ме лъже паметта имахме не само професионални ,но и лични
отношения…и двете се съчетаваха прекрасно. Това което трябваше да правя
е да вървя по следите на твоите врагове и да ги убиван ,един по един,
така както аз пожелая. В началото беше наистина забавно,но хората които
ти имаха зъб бяха действително много. И когато намаляха значително,ти
реши че повече не съм ти нужна…--тук той трепна—и се опита да ме убиеш.
Дейвид,когото след встъпването му в Кобра наричаха Китаеца,се обърна
към камерата закачена на отсрещната стена, и с развеселен тон съобщи.
-- Тя говори чистата истина. Няма никакво съмнение.—след това се
обърна към мен—Ти обаче беше добра ученичка и ми се изплъзна без дори
да ти нанеса една драскотина. И тогава изчезна. Повярвай ми-търсех те
къде ли не,но ти като че ли беше потънала в дън земя. Нямаше никакви
сведения за теб,приятелите ми ,които преди това те следяха, сега
вдигаха рамене. Спрях да те търся и чак след две години чух за теб.
Това беше 1995,когато беше работила за мен три години. Положението, в
което те намерих ме изненада-ти не ме помнеше и смяташе ,че не си
мутант. Всички умения ,които имаше и които развиваше с моя помощ,,сякаш
се бяха изпарили. Реших да те оставя жива,като още няколко месеца те
държах под око. След това те оставих на произвола на съдбата ти и се
заинтересувах отново след като Дейна спомена за теб преди половин
година.
Настъпи мълчание,при което той ме изгледа втренчено.
--Няма ли да попиташ какво се е случило с теб през тези две години?
Аз го погледнах отново,защото до сега се бях загледала на някъде и
повдигнах вежди.
--Не е нужно-просто не ме интересува.
Той ме гледа така няколко минути,през които и аз го наблюдавах.
Познавахме се прекалено добре и знаехме какво желаем в този момент.
Страстта която най-вероятно ме е изгаряла при ледения му поглед преди
двайсет години ,сега се надигна в мен и аз се изправих от фотьойла.
Закрачих бавно към него и седнах в обятията му. Почувствах възбудата
му и се усмихнах. Той протегна длани и ги сложи на бедрата ми.
Последното нещо което слуха ми долови,преди всичките ми сетива да се
съсредоточат към него,бе тихото изщракване на камерата. Дейна ми даваше
наградата за послушанието и получената информация,като ги изключи и ме
остави да се забавлявам…

Няколко дни по-късно Адам Мос и Роузи Ланг се срещнаха и запътиха
заедно към човекът, който би трябвало да им помогне в откриването на
тяхната обща приятелка-Ким Грейбри,изчезнала преди повече от месец.
Двамата скорошни познати се настаниха в колата на Адам—Citroen C5,който
шофираше и се подготвиха за дългото пътуване до Бейкерсфилд. Предстоеше
им около два часа шофиране. Роузи реши да разнообрази подтискащото
мълчание като попита Адам с какво по точно се е занимавал заедно със
своя приятел. Мъжът на възраст явно бе свикнал с разговорливостта й и
направо подхвана.
--Преди четири години с Джим Кокс бяхме най-добри приятели и
непрекъснато се занимавахме с мутанти. Както знаеш те непрекъснато се
появяваха във вестниците,всеки ден даваха някоя нова история с тях по
телевизията-тоест,имаше от къде да черпим информация. Най-вече ни
помогна мястото на Джим в обществото. Той беше ченге и знаеше много
повече отколкото обикновените хора са чували. Винаги когато се върнеше
от работа ми разказваше,изключително развълнуван,за поредното
спречкване с мутантите-я поискали да саботират някое политическо
изявление,я направили опит за убийство в министерството,а понякога ми
разказваше как със собствените си очи видял един от тях да помита
коли,хора и сгради само чрез гласа си. Това именно ни беше много
интересно. Разбира се по онова време аз не работих в хотела и имах
предостатъчно свободно време.
С Джим намерихме такива невероятни неща ,че чак понякога се чудех
дали сам да разчитам на него и на собствените му решения. Веднъж той
намери в засекретени досиета на щатската полиция, информация за две
групи от мутанти,които наричаха себе си ,,Кобра” и ,,Хикс мен”. Там
беше посочено всичко, което бяха сторили против човешката раса.
Специално ме развълнува първата група,за която се посочваха доста
неприятни неща.За втората докладите бяха несигурни и неточни сякаш
този,който е трябвало да ги представя на шефовете си не е знаел какво
да каже и как да изкриви истината само те да се окажат лошите.
Адам въздъхна и раздвижи кормилото на поредния завой. Погледна за миг
дали Роузи го слуша и това което видя не го разочарова. Тя го гледаше
жадно и не изпускаше нито една дума от разказа му. Въпреки това на
челото й се бе появила нервна бръчка ,която го накара да побърза със
разказването.
--След като Джим се пенсионира и аз заех мястото на баща си в
семейния бизнес със хотелиерството,като че ли изгубихме връзка с него.
Мога само да се надявам, че пази онзи адрес на сградите, където
полицията и ФБР само предполагаха ,че се намират убежищата на групите
мутанти. Мисля че именно ,,Хикс мен” е взел Ким за някаква цел.
--От къде си сигурен ,че са точно те?
Адам замълча за миг загледан в пътя.
--Том ясно ми показа, че са били именно ,,те”,а не само ,,той”. Мисля
така,защото ако бяха ,,Кобра”… най вероятно преди да отвлекат твоята
приятелка щяха да вдигнат във въздуха целия хотел. Те са безжалостни, а
Реми както предполагам ,се е опитал първо да се сприятели с нея,което
пък е типично за другите мутанти.
--Но той уби Том?—почуди се Роузи
Мъжът не каза нищо.
Роузи сви вежди.
--Нали…Нали е Реми убиецът?
--Вече не съм напълно сигурен,но съм склонен да вярвам ,че по скоро
някой го е натопил…знаеш ли…веднъж случайно го видях в стаята му. Той
не ме видя ,но аз забелязах нещо което ме обърка. Освен странните му
одежди на сакото му бе поставен някакъв знак-кръгче в средата ,на което
имаше буквата Х.
Роузи отвори широко очи.
--Като Хикс мен! Но защо не каза на полицията още тогава? Може би
тогава нито Том щеше да е мъртъв ,нито Ким да е в неизвестност!
Адам долови в гласа й обвинение и побърза да каже.
--Но какво имах срещу него?
Жената го погледа още минута ,след което мълчаливо извърна глава.
Адам последва примера й и двамата потънаха в тревожни мисли.

…………………………………….
В деня ,когато никой от жителите помещаващи училището за скрити
таланти на проф. Егзейвиър,не откри Ким,из Хикс мен настъпи паника.
Най-вече разтревожен изглеждаше професора .Той бе уверен ,че не е
избягала(,,Смея да твърдя, че беше прекалено уплашена,а и искаше да
знае повече за себе си”-казваше той),а Кобра които отдавна точеха зъби
за нея, са я отвели. Съвсем необясним оставаше факта как ги бяха
проследили до тук и как по дяволите бяха влезли без никой да се усети.
Този ден Професора,който по природа бе спокоен човек,се ядоса, но
разбира се не повиши тон нито веднъж. Той обичаше своите приятели и до
някъде колеги. Веднага нареди на Роуг и Сторм, които имаха умението да
летят,да огледат първо наоколо и да се върнат незабавно с новини.
Двете жени обаче се бяха върнали с уморени лица и вдигнати рамене.
Сега-повече от месец и половина по-късно Професора не се отказваше от
Ким Грейби и бе готов да я освободи от ноктите на Дейна-неговият
най-голям и дългогодишен враг. Както и преди в съзнанието му не
изникваше нищо свързано с нейното присъствие в света на мутантите и
това не само го озадачаваше ,но и тревожеше още повече. Беше готов за
сблъсък всеки момент,но нито веднъж не предположи ,че човекът когото
така усилено се опитва да намери и да опази ,ще се окаже толкова
неочаквано близо.

Докато Гамбит събличаше фланелката си ,готов да си ляга след дългия и
изморителен ден,никой включително и той не предполагаше какво ще се
случи.
Беше прекалено изморен ,а може би маскировката на жената беше
перфектна. Осъзна какво вижда чак след като сянката излезе в обсега на
леко блещукащата лампа.
Когато се обърна и съзря Ким,такава каквато никога не я бе виждал и
след толкова време единственото ,което можа да направи е да отвори
широко очи и уста.
Тя бе неотразима,повече от всякога. Косата й бе спусната и леко
накъдрена,а дрехите й които представляваха черен сутиен и
боксерки,разпалваха въображението. За Гамбит ,който от запознанството
си с нея,не рядко си бе представял как я притежава,от чисто мъжко
любопитство,сега не знаеше как да реагира. А докато той държеше
съблечената си фланелка и гледаше с невярващ поглед,Ким чието излъчване
се беше променило коренно,се приближи бавно към него и спря едва когато
гърдите й не се допряха до голото му тяло. Лицето й се приближи до
неговото и дъхът й го опари по брадичката.
--Здравей Гамбит. –изчурулика тя и сложи пръст на устата му ,когато той
направи опит да извика.
--Какво правиш тук?-изрече накрая той
--Дойдох да се позабавлявам. Искаш ли да се позабавляваш с мен?
Ким се наведе и го целуна страстно по устните. Той бе така замаян,че
се впусна в това сладостно удоволствие с лекота,без да се замисля какво
става.
След няколко такива целувки,той я отдръпна рязко от себе си и я
погледна объркано.
--Какво ти става?Къде беше до сега,не знаеш колко се притеснявахме за
теб!
--О-о-о,на теб какво ти става?-смръщи се игриво Ким и изневиделица го
бутна върху леглото. ---Не искаш ли да играем?
Тя се наведе и се плъзна по завивките допирайки тялото си до
неговото. Седна върху слабините му и съблече сутиена си. В мига ,в
който Ким вплете пръсти през косата си и извади дългото блестящо
острие,Гамбит бе замаян но и вече на щрек. Това не беше Ким Грейбри! Не
и онази която познаваше. И въпреки ,че при други обстоятелства би се
впуснал в играта за която говореше тя,сега се вслуша в инстинктите си
за оцеляване и хвана дланите й при насоченият жесток удар към врата му.
Силата й го изуми и едва не позволи острието да прониже плътта му.
Опита се да се съсредоточи и силно я отблъсна на зад. Чу се силен звук
от падане и гамбит използва тези ценни секунди за да се изправи на
крака. Когато го направи обаче нея я нямаше. Това го изуми и веднага
накара да застане на щрек.
Чу шум ,при който се обърна и това му спаси живота,защото Ким скочи
от тавана върху него опитвайки се да го прониже от зад.,, Непозволен
удар”-помисли си Гамбит и се строполи на земята притиснат от нейното
тяло,което се въртеше ,бунтуваше и извиваше. В един миг тя захвърли
изненадващо ножа и го стисна за врата. Мощта й отново го изуми. Започна
да му причернява пред очите ,когато наистина се ядоса и реши,каквото и
да става,каквото и да се е случило да не я щади и да запази живота си.
С изцедени сили се огледа и напред срещна единствено изпълненият й с
омраза поглед. Никога не бе виждал толкова ненавист у някой и това го
вледени за миг.
На ляво,на една ръка разстояние лежеше неговият най-добър
приятел—металният прът. Той го сграбчи и замахна към неподозиращата
жена,така че при удара с гърба й се чу тъп звук и вик. Ким отпусна
хватката си и се отдръпна от него. Все още не облечена тя се
изправи,поколеба се и скочи през затворения прозорец,разбивайки го на
малки парченца. Острият тътен зашемети Гамбит, а парченцата стъкло
достигнали до него го накараха да прехапе устни от болка. Реши ,че
никой не може да се измъкне без сериозни наранявания след такова
препятствие,но когато се надигна и пристъпи напрегнато към рамките на
някогашният голям прозорец,там нямаше абсолютно никой.
Гамбит се облече набързо ,но нямаше нужда да слиза при другите защото
,чули шумотевицата,те сами нахлуха с угрижени лица, в стаята. Първа
влезе Роуг,а след нея професора и Скот. Те огледаха първо стаята ,след
което се съсредоточиха върху замаяният от битката мутант. И преди някой
да попита нещо,Гамбит потресено изрече,а в очите му още се четеше
отричане на вече проявилата се действителност.
--Беше Ким…
Обясни им всички подробности,разбира се с малко срам,и се извини че е
причинил такива щети и не е успял да реагира адекватно.
--Не бях на себе си.-добави в заключение той почесвайки се по тила-Не
знаех какво става.
--Сигурен ли си че се е случило точно така?-попита Циклоб
Гамбит го изгледа нервно и изсъска през зъби.
--Не,глупако,не бях тук когато се случи всичко това!
И преди двамата да са се скарали професора се обърна сериозно към
потърпевшия.
--Тя каза ли ти нещо,което да ни насочи?
--Не,но и без да казва си личеше, че още при стъпването й в къщата, е
искала да ме убие…може би това й е било заповядано.
--Какво искаш да кажеш?
--Това не беше тя,разбирате ли?Не беше онази скромна и уплашена Ким
Грейбри ,която преди няколко месеца дойде тук и не знаеше какво да
прави със себе си. Това беше нова Ким,която не просто знаеше коя е ,но
и на коя страна се бие. Защото съм обеден, че сега тя ни е враг,така
както до сега враг ни е била Дейна. Това просто не е същият човек.
Станала е зла,надменна и…убийца. Не бих искал да се срещна отново с
нея.
Всичко го изгледаха мълчаливо и той добави по-тихо.
--Освен по-красива…нашата ,,приятелка” е станала и три пъти по-силна.
--А може би просто е възвърнала предишният си вид.—рече професор
Егзейвиър и ги накара да слязат на долния етаж и да обсъдят нещата
спокойно.
В главната зала се събраха шестима
души-професора,Роуг,Джийн,Циклоб,вече съвзелият се Гамбит и Сторм.
Когато ги огледа Егзейвиър попита къде е Улфарин. Роуг отговори ,че бил
излязъл на свеж въздух въпреки упреците й че е прекалено късно,той не й
обърнал внимание.
-- Преди два месеца ,докато бях в общата енергия на мутантите и
издирвах Ким,се случи нещо много странно. За пръв път я долових като
присъствие,а както знаете правих опити непрекъснато без резултат и сега
това ме изненада. Сред всички енергийни силуети,нейният се открои със
синя светлина,която започваше да сияе все повече, накрая започна да
пулсира,докато не изгасна на пълно.
--Какво е означавало това?
--Имах само две предположения-или е разкрила по някакъв начин силите
си и по този начин е загинала,или е успяла да го направи,но
насилствено. След дълги проучвания разбрах,че се е случило второто и то
с ,,помощта” на Дейна. Най-вероятно,след като я е заловила,знаейки
какво ,,съкровище” е ,я е подложила на тестове и обработка,за които
дори не мога да мисля. Така скритата в съзнанието й информация за нея и
миналото,което по някакъв начин сама бе заличила от съзнанието си,се е
появило на повърхността и й е върнало старата същност-тази която е
живяла преди и тази която е погребала. С това мога да обясня и
внезапната й промяна днес,когато се опита да убие Гамбит. Не е било
лесно Дейна да ни открие,но все пак го е сторила с доста усилия
предполагам. Просто е чакала новата й придобивка,новото й оръжие да
бъде готово за действие.
Гамбит е прав-това не е Ким,не и тази която познаваме. Това е Ким от
едно дълго и несполучливо минало,за което само двама човека ,освен
нея,знаят.
--Но ти ни беше казал ,че тя вероятно е живяла колкото Улфарин - каза
объркано Джийн-,а ние не знаем колко е живял той.
--Именно. За това и мутантите ,които са я познавали трябва да са или
дълголетници или ,,промяната “ й да се е случила не толкова далеч във
времето.
--Знаеш ли кои са тези мутанти?
Професора въздъхна и продължи.
--Според мен и това,което с времето можах да сглобя от
картината(Дейна направи само една грешка-не се защити когато правеше
експериментите си с Ким и така успях да науча някои неща) е че нашето
момиче е бил един много лош мутант преди години. Говоря ви за цифра
като преди 70-80 години,не знам със точност. Още с откриването й знаех
,че е уникална по рода си и тогава се убедих,че нейната уникалност е
идентична с тази на Улфарин.
В Кобра има един мутант с името Дейвид. Не всеки от вас се е
сблъсквал с него, защото основната роля ,която той играе там е да бъде
дясната ръка на Дейна Скъли. Той ,както и още един човек,беше ярък
спомен в съзнанието на Ким,което можах да проуча в онези кратки
пулсации,за които ви споменах. Той я е открил преди около петнадесет
години и я е обучавал,надграждайки вече огромните й умения. И така
няколко години,докато нещо се е случило и са се разделили. Когато той я
е срещнал отново,доста по-късно,тя била почнала живота си в ,,Ейтън
Роуз” така ,че все едно никога не се е случвало нищо.
Това което ме изненада беше връзката й с Улфарин. -в залата се чуха
тихи изненадани възгласи,но никой не посмя да го прекъсне—Тя го е
освободила,точно по времето когато са му присаждали металните
стоманените пластини в китките. Може би преди 70 год.Тя се е срещнала с
него,сигурно защото е усетила че имат нещо общо,и го е освободила.
Питате се защо той не ни е казал нищо? По простата причина, че не
помни. Бил е грохнал от експериментите и последвалата експлозия ,и едва
я е видял. Може би някъде вътре в него лежи образа й ,но едва ли може
да го изкара на бял свят.
Това е миналото й. А сега тя е в ръцете на нашият враг.
--Провалихме ли се?-попита сломено Роуг
--Не,мисля ,че все още не е късно за нея.
--Но какво се е случило с нея ,че да иска да се промени така,да
забрави себе си!
--Все още не знам. Твърде сложно е,а и само тя може да отговори на
този въпрос.
--Но Улфарин не знаеше кога са правели експериментите с него,а много
искаше да узнае. Вие Професоре знаете ли точната дата?
Гологлавият поклати глава.
--За съжаление и на този въпрос може да отговори само тя?
--И сега какво ще правим? Как ще й върнем предишния вид?-намеси се и
Скот
--Не е нужно да го връщаме. Сега тя знае неща,за които е искала да не
знае,но аз мисля че така е по добре. Сега поне е силна, а не сломена
както преди. Знае какво са й причинили,как е живяла ,с какво се е
сблъскала…и защо е ,,забравила”. Просто трябва да й напомним ,че е
постъпила единствено добре,когато е решила да заличи лошата си страна и
че не е добре съжителството й с Кобра,ако може така да се каже.
--Какъв мислите ще следващият й ход?
Професора се замисли за миг и рече не много уверено.
--Тя не посмя да довърши започнатото и да убие Гамбит. Повярвайте ми
–не е показала всичко,на което е способна и точно на това се надявам.
Нещо в нея крещи,макар и сред тишина,че нещо не е наред и за това тази
вечер просто отстъпи.
Сега битката не е нейна,а на Скъли. А тя ще иска да отстрани първо
хората свързани с миналото на нейната придобивка, за да може всичко да
е на ред. Като оръжие ,което е идеално за война,и има само няколко
дребни проблема ,които му пречат да си върши работата напълно добре. Тя
ще се стреми да отстрани точно тези дефекти ,за да може да
стреля.—очите му внезапно се разшириха от нахлулата мисъл—Улфърин е
навлязъл в безмилостната й душа,макар и за миг…той е един от дефектите…
Глава V

Ким бе разгневена от глупавата си издънка и когато се срещна с
Дейвид няколко метра настрана от къщата,той не се постара да я успокои.
Никой не я проследи така,че двамата можеха да поговорят на спокойствие
и тя да приеме следващата си задача-не смяташе да се проваля повече.
Когато Дейвид я видя,ядосана и с голота,която въобще не я
притесняваше,разбра какво се е случило без тя да му казва.
Жената изглеждаше много привлекателна на лунната светлина и той,като
уважаващ себе си мъж,не можеше да издържи на гледката без да не прави
нищо. Приближавайки се той я сграбчи и страстно я целуна. Тя обаче не
беше в настроени е се отблъсна от него . Дейвид се усмихна и й хвърли
черен костюм ,който да облече.
--Ще настинеш. Облечи го.
Тя се подчини и когато бе готова той въздъхна.
--Е,повече ми допадаше без дрехи,но…
--Какви са заповедите на Дейна?
--Хм,тя много ще се ядоса като разбере,че си се провалила с толкова
лесна мишена като Гамбит,милата ми.
--Тя няма да разбере.-троснато отвърна Ким и пое от него две ками.
Притегли ги и ги завъртя няколко пъти във въздуха.
--Нима?—попита той
--Да,защото ще се върна за него. За него и всички останали. Ще
направя така,че след срещата си с мен да не може да се познае кой кой
е…това преди малко…
--Поколеба ли се?
--Не!-възкликна тя сякаш това беше най-грубото обвинение ,което някой
можеше да отправи към нея.
--Добре тогава.-усмихна се многозначително мъжът срещу нея-Обаче
искам доказателства. Следващата ти задължителна жертва е Улфарин.
Той внимателно следеше мимиките на лицето и след като то не се
промени при споменаването на задачата разбра ,че въпреки всичко тя е
,,онази” Ким, ,,неговата” Ким. Това го погъделичка и му се прииска сега
да не бяха тук,насред пущинаците готови да убиват,а в къщата на Дейна,в
неговата стая,там където винаги му е било най-приятно да си
,,контактува” с нея.
--Хайде!-подкани я той и повиши тон—Иди,убий го!
Жената ,която тази вечер се бе превърнала в ловец,се оттласна от
земята с невероятна скорост и също толкова бързо изчезна на някъде.
Чувството, което я бе завладяло можеше само бегло да се сравни с омраза
и бледо да се определи като жажда за кръв.

Дейна Скъли се обърна с гръб към новодошлият и продължи да разтърсва
предпазливо две колбички със съмнително безцветно съдържание.
Изглеждаше много съсредоточена и леко раздразнена заради неочакваното
прекъсване. Това обаче не попречи на мутанта да завърти глава на страна
и притеснено да започне.
--Извинете че нахълтвам така,но трябва да знам нещо.
Дейна не направи знак ,че го е чула и той продължи още по-притеснено.
--Искам да знам какви са плановете ви за Ким Грейбри.
Жената се извърна към него,а на лицето й бе изписана насмешка ,но и
някакво странно любопитство.
Пред нея не стоеше кой да е, а Гущера-най новото попълнение в
колекцията й от служители,както сама би се изразила. Той беше
най-силният след Ким и за сега не я бе разочаровал.
Откри го само преди половин година,съвсем объркан и дезориентиран,
както повечето от Кобра в началото. Този мутант знаеше какво иска и как
да го постигне ,и именно това я грабна. Реши да го вземе при себе си и
той се съгласи. След като обаче се видя с КимГрейбри нещо в него
прещрака и той за малко не я уби. После Дейна щеше да убие него,но не
го направи и след като пощади жалкият му живот, го разпита защо е тази
реакция. Той не й отговори,но тя и не се заинтересува повече. Само го
предупреди да внимава следващият път,защото неговата кожа ще да пада
първа ако Ким умре.
Сега явно бе настъпил някакъв важен за него момент,