МОМИЧЕНЦЕТО И МРАВКАТА

Един скок…втори скок…трети скок…
Въженцето се заплете в краката на момиченцето и то спря да подскача.
Огледа се и разбра,че улицата отново е останала единственият свидетел на нейната игра. Русичкото момиченце завъртя ръчички и въженцето отново започна да се върти.
Един скок…втори скок…трети скок..
Хоп,и въженцето отново се заплете. Внезапно на момиченцето не му се играеше вече и то седна на тротоара,чудейки се каква да е следващата му игра. Дали да не си вземе тебеширите и да не нарисува една слънчева картина,като днешния ден? Или да си вземе топката и да поиграе хвърляйки я по стената и прескачайки я? Не,не му се скачаше повече.
Момиченцето започна да върти един кичур коса около пръста си и да си тананика една много приятна мелодия-,,…малка русалке ,малка русалке…цветен прашец ще ти подаря да потанцуваш…”
Една птичка кацна на отсрещното дърво и започна да издава продължителни тихи крясъци,след което излетя. Тя беше единственият звук,който се чуваше наоколо,защото улицата беше малка и настрани от цялото улично движение. Нямаше съседи,които да излизат,нямаше домашни животни,които да ти се умилкват около краката,нямаше деца ,с които да си поиграеш…Тук беше много скучно!
Момиченцето не знаеше какво да прави и това го изпълваше с противоречиви чувства. На тази улица никога никой не идваше. Тя беше винаги пуста,сякаш забравена от света,който то често чуваше през прозореца на стаичката си. Тук като,че ли времето спираше и не даваше възможност на никой да се присъедини на игра. А имаше толкова забавни игри които можеха да се играят поне с двама. Например криеница! Веднъж момиченцето се опита да се скрие,но след двадесет минути притаен дъх,осъзна че няма кой да го търси. Друг път видя едно сиво петно,задаващо се от към малката калдъръмена уличка и се зарадва че са дошли нови съседи или дори деца! Само,че петното се оказа сянката на едно дърво,което посрещаше залеза.
Момиченцето се чувстваше изцедено и повече от всякога искаше да си има приятели. Поне един! Да си играят на криеница,да се боричкат… То стана и без никакво желание започна отново да премята въженцето над главата и после под краката си. Правеше го автоматично,сякаш се опитваше да забрави за тишината наоколо.
Един скок…втори скок…
Русото момиченце спря изведнъж и се загледа в земята. Беше забелязало някакво движение! И този път не беше сянка! То клекна и очичките му се разшириха от радост.
Мравка! Мравка!
Малкото животинче бе разрушило по някакъв не знаен начин бариерата на времето и тишината и идваше при момиченцето да си поиграят,да си поговорят и да се крият един от друг!
Момиченцето захвърли във въодушевлението си въженцето,и започна да следи тази малка гадинка,сякаш беше най-ценното нещо на света. Но тя наистина беше! Малка,безпомощна,непокорна и беззащитна…Но тя беше единственият й приятел. Тя беше нейният приятел!
Момиченцето гледа мравката няколко минути,не смеейки нито да проговори нито да помръдне. След малко прегракналото му гласче прозвуча за пръв път и звукът от това така го стресна,че едва не падна на земята. Когато привикна да чува звуковете,то каза високо името си,представяйки се на новия си приятел,и се засмя така гръмогласно и весело,че наистина падна по дупе. Но не го заболя. Беше хубава болка,защото беше от щастие.
Най-хубавото щастие което беше изпитвало някога!
Момиченцето не получи отговор на своето представяне,но си помисли че приятелят й е прекалено срамежлив за да й се представи още. А през това време той щъкаше насам-натам,без дори да забелязва,как две влажни,мънички очички,пълни с жива радост и оживление,се бяха втренчили в него,сякаш очакваха чудо.
Тогава мравката се спря. Ослушваше ли се? Дали най-сетне беше забелязала че някой иска да се запознае с нея?
Момиченцето протегна ръка към неподвижната животинка и спря пръстчето си на сантиметър от нея. Тя искаше да се поздравят! Наистина искаше и момиченцето го чувстваше с цялото си разтреперано телце!
То продължи да доближава пръстче до мравката,когато я докосна и натисна нежно. Сега вече се познаваха. Сега вече бяха истински приятели!
С блеснали от радост очички момиченцето върна ръката си и отново видя неподвижната мравка…Но тя…тя изглеждаше различно сега. Изглеждаше някак сплескана и изтегната,сякаш се беше излегнала на земята да се попече на силното слънце. Момиченцето осъзна ,че прави сянка и се отдръпна все още живо интересуващо се каква ще е първата им игра заедно.
Слънцето залязваше. Момиченцето започна да се чуди защо приятелят й все още се пече след като нямаше смисъл. Лъчите си бяха отишли. С някакво странно стягане в стомахчето,то отново клекна и се доближи.
Протегна пръстче и побутна мравката. Тя не се помръдна…Нямаше да се помръдне… Един скок… Втори скок… Трети скок… Четвърти скок…