Момченцето и пеперудата

Коя си ти?..
Може би феята на мечтите,онази която е винаги в ума ми,но никога в ръцете ми?..Да не би да си звездичката,която ми намига вечер и от която бяга слънчо всяка нощ?..Твоите крилца ли ме събуждат сутрин с подухване на лекия ветрец?..
Да не би да си дошла,за да ми покажеш света извън тази пещера,там където няма прегради,там където стомахчето ми няма да се свива?
Аз те виждам всеки ден застанала под лъчите на скалата. Идвам да те гледам как пърхаш,как ми се усмихваш...Знаех си,че един ден ще дойдеш за да ме освободиш. Знаех си,че все някога ще престанеш да отлиташ и ще се върнеш само заради мен.

Момченцето свали ръчички от брадичката си,която беше почервеняла,изправи се и застана мирно,гледайки развълнувано старата си приятелка-пеперудата. Тя си нямаше име. Момченцето така и не беше намерило думи да я нарече и за него винаги си оставаше просто-пеперудата.
Сега тя стоеше неподвижно кацнала на песъчливата земя и не обръщаше голямо внимание на думите му. Но то знаеше,че именно днес е денят,именно днес ще бъде свободен!
В пещерата беше тъмно...Тъмно и самотно,и страшно...Тя беше едно изоставено място,в което затваряха деца. Големите хора го бяха построили като паметник на грешките си и там винаги попадаха само деца.
Такива като момченцето-сами до края на живота си. И това само заради тях-големите...
Те не знаеха какво е милост. Затваряха те в тази мрачна кутия на самота и кошмари,но това беше само един от най-малките проблеми…те затваряха и душата ти,и повече никога не можеше да говориш. А така тишината ставаше още по-оглушителна.
Единствено момченцето можеше да говори. И това не заради силната му воля,нито ярката не изчезваща мисъл за слънцето и луната. Това беше заради неговата приятелка,неговата спасителка,която имаше криле за да избяга и слух за да го разбере. Тя беше единственото живо същество в каменния затвор,което не го беше страх да лети...нито да говори.

Ти си всичко тук!
Твоите крилца са единственото цветно нещо в тази пустош. Твоят размах е единственият звук който се чува в тази гробница. Твоята свобода…е единствената ми връзка със света на вън!
Да знаеш как копнея да бъда там! На вън…далеч от тук…Но ти знаеш! Ти си го виждала! Ти можеш да ме освободиш…Моля те!

Ехото на детските думи се удариха в празните безучастни стени и отново се върнаха към пеперудата. Но тя отново не отговори. Явно не знаеше какво да прави. Но момченцето щеше да почака. Щеше да останат така колкото е нужно,за да може тя да размисли.
Внезапно,явно взела своето решение,пеперудата се издигна бързо на горе,а момченцето я последва. Тя хвърчеше и се носеше по въздуха като истинска кралица! То тичаше след нея,с дребни стъпки,скачаше и се смееше от все сърце. Бягаше след нея като ,че ли беше последната му надежда.
Смехът,който се изтръгваше от устата му,разтърси цялата пещера и няколко дребни камъчета се посипаха по пода. Смехът не беше позволен,той рушеше,той заплашваше. Но нямаше нужда да бъде спиран...защото тук никой не се смееше.
Накрая цветното хвътчащо петънце се приземи на слънчевата скала,а момченцето се спря и я загледа с широко отворени очи.
Тов3а беше единственото място,където проникваше слънчева светлина. На тавана имаше дупка която,като примамлива подигравка,беше оставена от големите...Лъчите падаха в малък сноп,върху една скала и я правеха най-радостното нещо в тази самота.
Точно там кацна пеперудата и зачака.
Момченцето също чакаше,а гърдичките му вече го боляха от сдържаното очакване.
Тишина…
Хоп!..
Тишина…
Първи…
Втори…

Момченцето ясно различаваше думи! Думи от горе,там където копнееше да отиде! Имаше някой! Може би дете!

Първи скок…Втори скок…Трети скок…
Едно момиченце играеше на въже и отегчено повтаряше думите.

Хей! Това съм аз! Аз съм тук!
Момченцето погледна към дупката и видя нечия сянка. Момиченцето беше спряло да подскача…но само подмина и си отиде. Започна отново своята игра.
Момченцето погледна към пеперудата. Щеше ли да му помогне да отиде там?
Там,там,там!..При онова дете! Да си играят…да се смеят!..
Внезапно тази идея му се стори толкова невероятно прекрасна,че то отново се засмя.
Неочакваният звук,се пръсна във всички посоки,озари с мощта си тежките блокове камък,и те започнаха да се рушат.
Всичко се разтърси. Смехът секна и тежки камъни започнах да се стоварват на пясъка.
Момченцето се заозърта.пещерата се разпадаше,той щеше да бъде свободен!
Сред страхотния тътен нещо плясна и пеперудата отлетя!не!извика след нея момченцето.ще бъда свободен…ела със мен!
Грохот!
Тъмнината се разчупи!
Звуци!
Горе момиченцето продължаваше да скача!

Момченцето се затича на горе по струпалите се камини,без да сваля усмивката от измършавялото си личице. Само още малко! Ето я…Ето я светлината! Там ще си играя,там ще се смея!..
Храс!!!
Пещерата се срути. А под дебелия слой камък и прах лежеше едно телце…Лъчите наистина огряваха целият предишен затвор. Но нямаше кой да му се зарадва. И това,защото една душичка се засмя. Защото едни сълзички бяха пресъхнали в името на щастието… А от горе продължаваше да се чува… Първи скок…Втори скок…Трети скок…

08.03.2006g.