Пътешествие до края на Вечността

Падам…
Едно дълго безкрайно падане…
До края на Вечността,до началото на спомените. А спомените са минало.
Значи…падам към своето минало и деградирам. Качвам се по стъпала обърнати към центъра на Земята,моля се с думите на Дявола.
Падам,а не зная защо. Не помня и от къде започнах. Има ги само спомените. Убиващи,ужасно живи в болното ми объркано съзнание.
Имам нужда от помощ! Събирам в шепите си прах,прах падащ от очите ми.
Раздирам лицето си с нокти,докато не потече кръв…Но каква полза-това не е жертвоприношение. Това е капан-капан на сънища и кошмари,спомени и фантазии,запазили фантастичния си образ.
Падам…И няма връщане назад. Падам и няма спасение.
Някой каза,че не може да бъдеш вечен…А аз го оборих. Надрасках с нож ръката си,за да видя вечността,но от там потече само кръв…Червена и безсмислена тя не ми показа нищо - нито начало,нито завой. И паднах.
Счупих си крака,защото стъпих на криво. А нямаше лек.
И някой каза,че няма безкрайност…Аз го оборих. Тръгнах по пътя ,махайки с ръце,гонеща вятъра,бършейки прах от очите си,викаща за помощ,рисуваща образи…Но намерих само една стена от две лица-едното нямо,другото сляпо.
Лицата ми казаха да се моля и да се взирам…И аз ги послушах.
И до днес чакам да спра да падам…Да спре това дълго безкрайно падане…