Разходка до реката

Прибрах се от работа,когато слънцето клонеше на запад. Прибирането на оскъдната реколта тази година,ме изтощаваше още повече заради непоносимата жега,която ме оставяше без дъх.
Дори сега,в сравнително късния си час,лъчите ме пареха по лицето и гърба. Целият бях потен,не можех да стоя в кожата си,но преди да направя каквото и да е,трябваше да се прибера у дома и да кажа на нашите,че съм приключил с житото. Сигурно щяха да останат доволни.
Наоколо нямаше никой тъй като нашата къща се намираше на много голямо разстояние от останалите къщи. Съседи отдавна не идваха,защото татко ги гонеше. Не мога да ги понасям,казваше.
Изкачих се по дувара и отворих входната врата,която едвам се държеше на изгнилите си панти. Лъхна ме обичайната миризма на изгорели филии и плесенясал под. слънцето ме бе изтощило,бях страшно изморен,се сдържах да не повърна и пресякох бързо малкият коридор. Пристъпвайки обаче в стаята (къщата ни имаше само една стая-кухнята) желанието ми за всякакви разговори се изпари,краката ми се сковаха,а сърцето ми запрепуска.
Татко ядеше настървено на дървената и извехтяла маса,докато майка,застанала с гръб към мен,приготвяше нещо на котлона с газ.
Миришеше отвратително,както и всяка нейна гозба,но поне щеше да бъде храна.
Свалих баретата си и зачаках някой да ме забележи. Минаха няколко минути преди майка да извика от болка и да се обърне все още разтърсвайки дланта си. подскочих от нейния изблик на гняв.
--Мамка му! Изгорих се,ама че тъп котлон!
Тя спря разярения си поглед върху мен и извика.
--Ей,момче,какво стоиш като дърво? Сядай,да му се не види и хлапака!
Подчиних се и седнах срещу татко,който все още се тъпчеше без да ми продума,нито да ме погледне.
Майка ми бе лоша и глупава жена,със строги черти и посивяваща коса.
Лицето й бе мръсно и набръчкано,а очите й-малки и светкащи,винаги намръщени. Устата й едвам се забелязваше,а когато се отвореше за някой крясък,разкриваше кратък ред почернели зъби. Понякога ми приличаше на вещица.
Тя взе загорелия тиган,в който готвеше до сега и го тръсна пред мен,така че храната се разсипа. Събрах я,доколкото можах и я погледнах.
Представляваше,може би,изгорели яйца. Преглътнах отвратен и започнах да ям с ръце,изплакнати преди това с водата за прасетата.
В тази пустош вода се намираше само от реката,на няколко часа път от къщи,до която ходех всяка сутрин и вечер. Някои хора си изкопаваха кладенец,но от както се помнех баща ми нито веднъж не спомена за нещо такова. Случваше се там,на реката,понякога да срещна някое хлапе като мен,пратено по същата работа,но то винаги би предпочело да избяга от колкото да се запознаем,предупредено да не се доближава до мен и родителите ми.
Баща ми се нахрани,грубо изтласка стола и взе от шкафа една бутилка пълна с кафеникава течност. Тръгна си мълком,без дори да ми обърне внимание,но аз знаех че едва ли ще го видя през следващите дни.
Бях свикнал да го виждам в неговите странни състояния,защото правеше така всеки ден. Взимаше същата бутилка,все пълна,загубваше се за ден-два и се прибираше само за да яде и да излезе отново.
Рядко го виждахме в къщи. Веднъж с майка го намерихме да лежи при свинете,забравил кой е,полу-умрял от своята любима течност.
Тогава мама само го срита веднъж,дваж,изплю се отгоре му и ме накара да обещая че няма да се върна за него. Какво можех да кажа? След поредния шамар през лицето,измънках ,,Добре” и си тръгнахме. След този случай видях баща си чак след седмица-отново не можещ да се задържи на краката си,без да знаем къде ходил и какво е правил през цялото това време.
Станах от масата и избърсах ръцете си в единствения ми панталон. Други дрехи нямах освен скъсания потник,който обличах само когато ми е студено. А и не смеех да питам за пари. Щяха да ме набият.
Забелязвайки,че съм готова майка ми ме хвана за ушите и ги задърпа толкова силно,че стиснах зъби да не изпищя.
--Какво правиш още тук,а? какво се мотаеш? И ти си като баща си,негодник такъв! Чудя се защо не те захвърлих още като малък,сополанко! Не ми реви,говедо такова,там ти е мястото-при свинете!
Отивай да нахраниш събратята ти и да не си посмял да се мотаеш!
Блъсна ме и аз изтичах до вратата. Отворих и изхвърчах до хангара,където бяха свинете. Приготвих им кашата и ги нахраних. Постоях при тях за малко,докато сълзите ми изсъхнат. Ако баща ми ме видеше,че плача,щеше да ме пребие от бой. Той казваше,че така никога няма да стана мъж.
Слънцето залязваше и с това въздухът захладня. Време беше да ходя до реката. Нарамих през врата си две кофи,а другите четири стиснах в двете си ръце. Тежаха,но не толкова,колкото когато ги напълнех. За това поех дълбоко въздух и тръгнах. Имах много път.
Вървях бързо,колкото можех. Първо слязох надолу по единствения песъчлив път,след това навлязох в гората. Босите ми крачета се израниха от игличките и сухите клонки,но аз трябваше да бързам,за да не ме завари нощта при лисиците. Често виждах блещукащите им очички да ме следят.
Когато минах гората,дойде ред на малките пътечки и изоставените от години къщи. В тях никой не живееше,защото тук беше опасно. Аз обаче не се страхувах. Един ден,когато споделих с татко че там няма никой и че ми се вижда страшно,той ме наложи с една пръчка по гърба и ми завика,че трябва да правя всичко за него и майка ми. От тогава не ме е страх.
Стиснах зъби и преглътнах болката в ръцете,тялото и краката си.
Ето,че реката се показа. При липсата на светлина тя изглеждаше като черна супа.
Приближих се до ръба,оставих кофите и ги напълних една по една.
Поставих ги отново по местата им и тамън да тръгвам лека полека,когато видях стръмния хълм,извисяващ се над реката. Винаги ми се бе искало да се кача там и да видя рибките или залязващото слънце.
Тялото ми изгаряше от болка,заради пълните с вода кофи,но реших да отида. До мястото се стигаше по стръмен каменист път,по който се подхлъзнах на няколко пъти и щях да падна.
Задържах се и продължих.
Ето че стигнах,изкачих се. Целият бях в пот,която влизаше дори в очите ми и размазваше прекрасната гледка.
Знаех че няма време и не оставих кофите. Огледах се-до края на хълма имаше още две крачки. Прекосих ги и погледнах надолу. Сърцето ми щеше да изскочи,когато видях плавно носещата се вода на реката. На запад слънцето бе залязло,но небето все още бе цялото розово.
Толкова се вълнувах! Никога не се бях чувствал толкова щастлив,толкова свободен! Това бе най-хубавият момент в живота ми и за миг се натъжих че мама и тате не бяха тук за да видят това,което виждах аз. Може би тогава щяха да станат малко по-добри… Вдишах въздух,но нещо изшумоля и аз стиснах кофите по-здраво.
Погледнах в краката си-отронени камъчета падаха и докато стигнеха до водата минаваше дълго време.
Изплаших се! За първи път от този прекрасен миг на завоевание,се изплаших.
Нещо падна долу,отрониха се още камъчета. Опитах се да направя една крачка на зад,исках да побягна,но тежестта и преумората в краката ми ме задържаха прикован.
Чу се силен трясък и земята под краката ми изчезна,всичко се завъртя и потъна в мокра тъмнина…

Майката се загледа намръщено към дървения кръст и прочете—,,1930г. – 1939г. Починал при инцидент. “ Съпругът й пак се бе замел някъде,дори не знаеше.
Майката се изплю настрани и рече под носа си - ,,Така и не донесе проклетата вода…”