Розата

Беше сиво. Нямаше други цветове...Просто всичко беше сиво.
По небето играеха светкавици,раздиращи с глухи ридания тишината. Земя и вода се надигаха,за да се слеят в едно цяло…И всичко беше сиво.
Защото бе дошъл краят на света.
Те не трябваше да са живи! Не,всички бяха мъртви,аз ги видях! И въпреки това нещо пъплеше по земята…Нещо надаваше глухи стонове,нещо крачещо между Рая и Ада.
Розата!
Спомням си я много ясно,защото в онзи ден я видях за пръв…и последен път. Беше дошло времето на огъня. Времето на пепелта и пушекът,които обладаваха като животно меката плът и я блъскаха,блъскаха…докато не се разпаднеше.
Онази също беше там. Тя също се разпадаше,защото „живееше” с животното от прекалено дълго време.
Онази знаеше за всичко,което се случи преди то да залее земята. Тя беше обладана и разкъсана,както се случи по-късно и с всички останали.
Но тя беше различна. В онзи съдбоносен ден именно от нейната сива уста разбрахме за Розата.
Разбирате ли,някак си Сивото я бе подминало. Беше я посяло на едно поле далеч от чужди погледи,където никой да не я види,но ние я видяхме.

В онзи ден всички тръгнахме натам и беше страшно,защото очите ни не бяха свикнали на нещо друго освен сивия всепоглъщащ цвят… Те не трябваше да са живи! И предполагам аз единствен го знаех. Те всички трябваше да са мъртви…И въпреки това се движеха по онова поле,в онзи ден.
Падаха глави,скъсваха се сухожилия,някой се спъваше и ставаше без крак,очите изкачаха ,червата пльосваха на земята…Скоро газеха в собствената си кръв,изяждаха по пътя собствените си крайници,мозъкът им беше любимото… Как да не извърнеш очи!...Ако са ти останали такива.
Движеха се бавно,не че не бързаха,но просто полуразложените им крака едвам си носеха.
Всичко беше сиво,а светкавиците продължаваха да ближат наранения небосвод. Сивото беше погълнало всичко…Освен нея,освен Розата.
Тътреха се,разпадащи,гладни и останали без глави и тела. Казвам ви-беше жалка гледка и въпреки това някои стигнаха до Розата-цветна,единствена на целия свят.
Жадните ни погледи я търсеха,както майка търси изгубеното си дете.
А може би не е умствено да кажа какво се случи сетне. Може би…Но вие не бяхте там,за да видите всичката гадост,цялата мъка и свършека на света! Не бяхте там,за да видите как някои разкъсваха изостаналите,как деца и бебета умираха сгазени и направени на каша…от която всички ядяха… Не… И всичко беше сиво.
Защото беше дошъл краят на света.
Аз пръв стигнах до Розата и замижах пред прелестта и яркостта на цвета й! Червено…Алено червено…Кърваво червено.
И ми се прииска да опазя тази красота от тях. Да я отведа на далеч ,където тази купчина лешояди няма да й навредят. А те приближаваха,скъсяваха мизерното разстояние помежду ни.
И тогава разбрах какво трябва да направя-откъснах цветето…и го стиснах в ръката си. Чуха се викове,тътрещите се забързаха. Стиснах втори,трети,четвърти път,докато Розата се превърна в прах отишла в прахта.
Разбрах ,че съм осъден на смърт. Но какво всъщност е смъртта? Та аз вече бях умрял! Веднъж… Ние не трябваше да сме живи! Не,всички бяхме мъртви,аз бях с тях,аз лазех до тях с единствения си крак,аз бях нещото пълзящо по земята…И аз убих Розата.