Слабостта

Невероятна е способността на човека да изпитва завист от щастието на ближния,когато сам той не изпитва такова. Страна е и животинската силата,с която се бори когато и последните мигове на здрав разум изтичат през пясъчният часовник на времето...Човекът е слабо същество,вдъхновено от един единствен дъх на мигновеното вдъхновение.
Слаб когато се ражда,слаб когато умира. И по средата на живота си е слаб защото иска да е такъв. Слабостта е близко чувство до щастието-появява се внезапно,но винаги е продиктувана от нечие действие. А как да ги различаваме? Как да различаваме добро от зло след като доброто за нас може да е зло за друг? Как да пием вода от кладенеца на познанието без да сме сигурни че не е отрова? Нима целият този объркан свят,в чиито нозе сме ние-дребните и слаби,е създаден от мисълта на някой учител? Как ще се научим,след като необичайното за нас е невъзможно? И какво ще сторим когато сълзите за нас са вече нещо обичайно,нещо съпътстващо ни в радостта... и слабостта ни?...