Стари приятели

Без никакво предупреждение времето забърза своя ход,пространството се раздвижи лудешки и се озовах отново в началото на нощта ,на мрачния недовършен строеж. Мястото ми беше повече от познато,но както винаги по гърба ми пробягаха ледени тръпки.
Тук беше ужасяващо ,особено след като се намирах на стотици метри височина. Въздухът беше повече от студен,вятърът-пронизващ. Нищо не можеше да се сравни с това усещане за пълно сковаване от обладаващия страх ,който сега не ми позволяваше дори да дишам.
Не гледах надолу. Това като,че ли щеше да ме довърши. Сърцето ми биеше ужасно бързо и се стреснах още повече,че от ударите му може да падна напред.
Под мен различавах само високите купчини пръст и спрените машини,които всъщност никога не работеха. Всичко тук беше загинало в мига,в който ТОЙ бе решил да го обяви за свое. Като плевел,който унищожаваше цветните лехи ,докато накрая не остане само той и труповете на загиналите ,нищо не подозиращи,цветя.
Изминаха няколко минути,през които се чудех какво ще ми поднесе този път моят домакин. Не бързах,но и не желаех да прекарам още една подтискаща вечер на това забравено от Бога място. Дори не знаех къде се намирам. В началото на нашите срещи,вледенена от страха и отчаянието,се опитах да разбера къде съм и разбира се да избягам,но много скоро осъзнах,с не по-малка горчивина,че нито строежът е плод на познатия ми свят,нито бих могла дори да се скрия от НЕГО. Той винаги ме виждаше,където и да съм,винаги знаеше какво съм намислила преди дори сама да го реша.
Съдба ли беше всичко това? Дали имаше една по-висша сила,чието решение беше да се намирам тук?..Не! Ако наистина имаше съдба и Бог,то това място нямаше да съществува ,ТОЙ нямаше да е реален!
Внезапно сърцето ми заподскача,пространството отново се разми и очертанията му ме пратиха на полуразрушен мост,чиято височина не ме успокояваше повече. Бялата копринена рокля,в която той ме облече още на първата ни среща,се развяваше леко и нежно докосваше кожата ми. Косата ми бе спусната,напълно свободна,а очите ми шареха за да разберат къде ще се появи. Чак ,когато усетих леденото присъствие зад себе си,разбрах че стискам здраво парапета.
Обърнах се без да изпускам студеното желязо и срещнах също толкова студени очи. Сини…Блестящи…Втренчени…Нечовешки…
Кръвта ми замръзна. Може би бях прекалено слаба,може би човешката воля не бе достатъчна да устоя… Името му беше Мрак. Или поне поради липса на по-човешко обяснение,той се бе отъждествил с това страховито наименование,което беше най-близко до душата му.
Мрак …той струеше на буйни,не спиращи потоци от тялото,от ръцете и гласа му. Никога не бях вярвала,че има дявол…Но за всичкото време,през което бяхме заедно,той се постара да ме обори.
За този период,Мрак искаше от мен да бъда негов…слушател. В замяна ме даряваше с цялата си възможна тъмнина и студенина,и ме поучаваше сякаш ме бе вкарал в този необясним катранен капан,само за да ме научи как да живея.
Така и не разбрах защо избра точно мен. Аз,чиято личност,беше нито смела,нито религиозна,нито вярваща. Аз-едно лишено от всякакъв характер същество,което нямаше сили дори да се изправи срещу себе си.
Карах мислите си да летят към темата за самата мен и се стремях погледа ми да не се среща с неговия.
Мъжът,който нееднократно ми бе доказвал,че това е просто едно въплъщение на това ,с което сърцето ми би успяло да не спира своя ход.
Истинската му форма бе далеч,далеч от моето въображение и това се усещаше дори поставена в една такава обвивка.
Попита ме защо все още си задавам въпроса ,,защо точно аз” и това ме изкара от размислите ми,които отново се насочиха към приковаващата със своята бруталност,мрачна картина,в която бях принудена да стоя.
Не ме изчака да отговоря. Заговори бързо,без да ме чака да размишлявам,с очи втренчени в тези,които го отбягваха.
-- Имаше един учител. Той преподаваше на учениците си много умно. Един ден се случило нещастие с негов роднина и той залинял. Тогава отишъл на църква и му се явил светец. Мъжът попитал:
-Има ли или няма Бог?
-Да.-отговорил му многозначително светецът и изчезнал.
Учителят останал без отговор,върнал се при роднината си и осъзнал едно нещо. Че дори да има Бог,то той е пожелал роднината му да мине по пътя към него със страдание.
-Това е твоето страдание.
-Но аз не вярвам в Бог!-отвърнах аз-Ти сам ми го доказа -Аз не съм се старал да ти доказвам нищо. Просто така се стекоха обстоятелствата.
-Какво искаш да кажеш.
Мрак се обърна и започна бавно да изчезва сред тъмнината. От мъглата се чу приглушеният му глас.
-Че ще останем винаги заедно…
Думите му ме поразиха! Не исках да остана вечно тук,мразех това място,мразех и него!
Огледах се панически и осъзнах ,че строежът изчезва,мостът под краката ми потъва и всичко се превръща в една напълно черна сфера ,обгръщаща ме от всички страни.
Почувствах се притисната,исках да избягам,затворих очи с надеждата че когато ги отворя всичко ще се оправи,но когато го направих само осъзнах,че е едно и също… Дочух глас…

Старицата отвори спокойно очи и се заслуша. Някой й говореше. Беше синът й. отново я съветваше да си почива и да не се претоварва с работа. Казваше й да си взима лекарствата и я увещаваше,че някой ден ще дойде и нейният ред за операцията на очите й. тя щеше да прогледне,независимо колко ще им струва това!
Жената,облечена в чисто бяла болнична пижама,само кимна и почувства тягостната тишина застанала в стаята. Започна да става студено… Синът й,млад гимназиален учител ,се изправи и затвори врата след себе си.
Старицата остана сама. Но всъщност тя винаги беше сама. Дори ,когато синът й се опитваше да я успокои,тя знаеше съдбата си отдавна- един стар приятел й бе казал,че винаги ще бъдат заедно…

11.04.2006g.