Часовникът тиктака.
Бавно отмерва часовете той.
Времето изтича, неумолимо и безчувствено е то.
А хората са като капки дъжд, чезнещи в пръстта.
Мислят те, че за големи дела дошли са на света.
Ала не виждат от живота нищо, освен сенки в пещера.
А животът им изчезва като замък,
построен от пясък на брега на бежбрежния океан.
Виждат хората звездите и чувстват,
че протегнат ли ръка ще станат господари на света…
А той им се присмива, тъй огромен, че очите им не могат да го възприемат,
потънал в сенките на времето и в светлината на познанието...
Времето отмерва часовете сетни на поредна капка дъжд...
А не знае тя колко е могъщ, величестнен светът.
Видяла тя е само пътя от небето да земята,
ала нико стъпчица отвъд...
И мечтае тя да не изчезне без следа, ала не знаае,
че следите избладняват и нищо не остава...
А светът дори не хае, че съществувала е тя.