Там, откъдето ветровете довяват свежия дъх на утрото и откъдето всичко започва
отначало, се издига висока планина, чиито върхове пронизват небосвода. Малцина
се осмеляват да навлязат в дебрите и, защото се носи слух, че е обитавана
от страховити духове и човекоядни чудовища.
В подножието на най-високия връх две огромни мраморни колони се издигат към
небесата, като спомен от древни народи. Ала те не са порутени, времето сякаш
не им е повлияло. Ничии простосмъртни очи не са ги зървали, не са се разширявяли
в благоговение пред петметровите гиганти. Отвъд тях се издига върхът, а скалата
е пронизана от потънал в сенки проход, потънал в прах и паежини.
А отвъд прохода се намира райски кът – място, изпълнено с прохладни горички,
слънчеви поляни и прелестни градини. Място, където зверовете съжителстват
в мир с “жертвите” си, защото не се нуждаят от храна, за да съществуват. Още
от най – древни времена са наричали това място Исолорн.
То е обитавано от пазителите – хора, които не живеят обикновен човешки живот,
а го посвещават на висша кауза, както смятат те. Точно в центъра, в самото
сърце на дивната земя, от небесата пада игрив водопад, ала водопад не от обикновена
вода, а от вълшебна. Тя е началото на всички реки по света, защото когато
водопадът достига земята, той продължава своя път през скалата, губейки силите
си.
На една от прелестните поляни в Исолорн, откъдето се открива изглед към падащата
небесна река, поставен на пиедестал се издигаше сякаш над всичко Жезала на
живота, чиято могъща сила надминава дори мощта на водопада. Но отдавна Жезала
не е там, където е създаден да бъде. Казват, че когато той бъде върнат отново
в Исолорн светът коренно ще се промени.
Пазителите трябва да се грижат за водопада и за това вълшебно място, защото
то дава живот на целия свят. Те лекуват земята от раните, нанесени и много
отдавна. Някога, в самата зора на света, един от пазителите, надарен с могъща
сила, се обърна срещу това, което трябваше да брани. Той, както и останалите
като него, черпеха силите си от водопада, но след злото, което пазителят извърши,
той не го лиши от силата му. Този човек се наричаше Аланор. Именно той открадна
Жезъла на живота и оттогава хората отвъд планината забравиха, че трябва да
почитат водопада.
Аланор бе последван и от други пазители. От този ден нататък ги наричаха Черните
магьосници.
Последните се опитват да разрушат райския кът и да откраднат земните сили
на водопада, с които се хранят. Но планината вече не ги допуска до сърцето
си и те безплодно търсят вход към Исолорн.
Но това се е случило преди векове и вече е покрито от прахта на времето.
Саламар тъкмо се опитваше да излекува изсъхналото ябълково дръвче в градината,
когато чу стъпки зад себе си. Спря работата си, обърна се и за свой най-голям
ужас видя жреца Салсалек.
– Стана случайно – притеснено измънка той – Наистина.
– Случайно си забравил да се грижиш за градината!? – рече жреца, леко смръщил
вежди – Не можеш да го излекуваш вече. Мъртво е. Трябва да се научиш да поемаш
отговорност за постъпките си, Саламар.
Последният заби поглед в земята и въздъхна:
– Да, учителю.
– Върви си. – строго му рече жрецът
Саламар се изправи и побърза да се отдалечи. Тъкмо излизаше от градината и
се сблъска с Амалана.
– Сега пък какво е станало? – попита тя
– Защо мислиш, че нещо е станало? – възмути се Саламар
– Винаги се мусиш, когато се е случило нещо. . .
– Изобщо не е вярно!
– Добре де, не се сърди. И все пак?
– Нищо не се е случило – намръщи се Саламар, погледна Амалана и след много
кратък размисъл реши, че тя няма да го упрекне, а ако все пак решеше да го
направи, той можеше да и посочи не един компрометиращ случай, когато тя е
обърквала конците. – Добре... ще ти кажа. Ябълковото дърво е изсъхнало, защото
без да искам, съвсем случайно забравих...
– Забравил си!? – Амалана го изгледа накриво
– А кой забрави да полее розовия храст! – бързо каза Саламар и се усмихна
дяволито.
Амалана изръмжа нещо насреща му и се отдалечи.
Саламар, както и мнозина други все още не беше пазител, а ученик. Трябва да
си поне на трийсет години за да станеш пазител, а той бе едва на осемнайсет.
Освен от пазителите и учениците, Исолорн беше обитаван и от търсещите – хора,
които в началото на годината излизаха в най – големите виелици извън сигурността
на Исолорн, за да търсят подходящи за пазители деца. Деца, които имат дарбата
да лекуват. Обикновено те бяха новородени. Но Саламар намериха по – късно.
Той имаше макар и малко смътен спомен за дните си сред простосмъртните. Преди
обаче търсещите от Исолорн да го открият, го намериха следовниците на Аланар.
Търсещите едва успяха да го изтръгнат от ръцете им. По – късно учителите –
пазители установиха, че Саламар много по – трудно се учи на изкуството да
се грижи за земята и много по – често от другите допуска грешки в това.
Саламар забеляза, че здрачът стремително наближава и се насочи към водопада.
Когато най – после се добра до там, всички вече се бяха събрали и го чакаха.
Главната жрица – Илонда го изгледа лошо и другите не останаха по – назад.
Вечер, когато настъпеше мрак, пазителите и всички останали обитатели (дори
и животните) се събират край водопада и отдават част от силите, с които водите
му ги даряват, за да лекуват раните на земята малко по малко. Саламар винаги
закъсняваше.
Илонда, както обикновено започна да изрежда “правилата” на Исолорн:
– Тук сме за да лекуваме земята от злото, да я пазим и защитаваме без да нанасяме
вреда никому. Да не вдигаме оръжие и да не използваме силата си срещу родени
от земята, независимо дали те се опитват да ни унищожат...
Саламар се прозя – той вече не слушаше. Чуваше тази реч всеки божи ден от
идването си тук и вече я знаеше наизуст.
След около пет минути Илонда завърши с “А сега да помогнем на земята” и млъкна.
Всички я послушаха и затвориха очи, отдавайки от силата, с която бяха надарени,
за да лекуват. Саламар беше убеден, че най-малък принос за това има именно
той.
След това всички, много уморени се запътиха да спят (те не се хранят, също
като животните, които обитават Исолорн). Силата на водопада им дава и това
преимущество. Но онзи, който напусне за дълго Исолорн губи тази своя способност.
Саламар се насочи към своята “колибка”, в дънера на едно вековно дърво, просна
се на сламата и заспа. Черните сенки на отдавна познат сън изплуваха отново.
Откакто бе дошъл тук, Саламар сънуваше все едно и също. На никого обаче не
бе казал той за съня си, защото се страхуваше да не изгонят от този райски
кът, единственото място което познаваше. Страхуваше се да не бъде прокуден,
без да има вина. А пък в края на краищата това беше само един сън! Кой ще
се интерсува точно от неговите сънища!
Той чу зловещия глас да го вика пак, видя празните очи да го гледат – а от
всичко най – страшни бяха именно те. Не бяха очи на чудовище, нямаха страховит
червен цвят – напротив. Бяха човешки очи, но в тях не грееше светлината на
живота – очи на мъртвец!
А притежателят им беше черна сянка, повей на вятъра.
– Саламар – шепнеше тя – кажи ми, Саламар, кажи ми как да влязя в Исолорн...
– Не – извика Саламар – Колоните...
– Колоните... – повтори страшилището
Саламар се уплаши – никога досега не бе изричал нито дума в съня си. Дори
не знаше какви са тези колони , които бе споменал. Думите сами излязоха от
устата му.
Гласът жадно погълна думата, сякаш си спомни нещо, отдавна забравено. Сянката
зловещо се засмя и... Саламар се събуди, стреснаст. Студена пот обля челото
му – той усещаше, че нещо не е наред. Изхвърча от дънера и видя червената
мъгла, обгърнала небето като стъклен капак. От запад върху капака яростно
се блъскаха летящи, прилепоподобни създания и отхвръкваха зашеметени.
Саламар се понесе към водопада.
Жреците – пазители се опитваха да задържат червения похлупак, но с всяка минута
той все повече отслабваше. Една черна сянка се промъкна отнякъде и зловещо
изкочи на пътя на Саламар. Дъхът му секна – очите. Те бяха мъртви. Наистина
не бяха същите като от съня му, но в тях нямаше повече живот, отколкото в
очите, които виждаше почти всяка нощ. Нещото го гледаше и бавно пристъпи към
него. Саламар почувства, че това е краят му. Онова същество владееше огромна
сила и щеше да го унищожи!
Тогава, ненадейно Саламар чу познат глас откъм гората. Амалана! Тя не виждаше
чудовището, защото то бе само сянка в нощта.
Саламар, какво става? – ратревожено попита тя.
-- Младежът едва откъсна поглед от мъртвите очи и погледна към нея. Тя приближаваше.
Онова нещо черпеше от силите му и той едва успя да извика:
Не! Амалана бягай!
Чудовището го сграбчи и го отхвърли назад. За миг света се завъртя. Около
минута Саламар не знаеше нито къде се намира, нито какво става.
Той бавно се изправи на лакти. Докосна тила си – кръв.
Очите му, силно замъглени едва различиха сянката, сграбчила пищящата Амалана.
Саламар почувства как чудовището пие от жизнената и енергия. Хвърли поглед
към жреците... и разбра. Те не можеха да сторят нищо. Беше им забранено да
използват силата си за друго, освен за лечение.
“Тук сме за да лекуваме земята – повтаряше гласът в съзнанието му, идещ сякаш
от хиляда гърли едновременно – да я пазим и защитаваме без да нанасяме вреда
никому. Да не вдигаме оръжие и да не използваме силата си срещу родени от
земята, независимо дали те се опитват да ни унищожат...”
Но Саламар не можеше да го позволи, знаеше, не можеше просто да изостави Амалана
в рлапите на нещото. Ненадейно някаква непозната сила и решителност се вляха
в него. Той се изправи.
“Не трябва не означава, че не можеш” – прошепна нещо в съзнанието му. Всичко
се промени. Дърветата като че ли размърдаха клони, протягайки се към него.
Камъните сякаш оживяха. Водата засия с неестествена светлина, зашептя и му
каза какво да стори.
За миг всичко замлъкна. Сянката, изненадана пусна момичето на земята и се
обърна.
Амалана падна на тревата в безсъзнание. Жреците гледаха изумено.
Очите на сянката се срещнаха с очите на Саламар и в тях сякаш за пръв път
от много дълго време проблясна искрицата на страха. Но после чудовището сякаш
осъзна, че е по – силно и нададе тържествувящ крясък. То жадно изсмукваше
жизнените сили на Саламар. Той падна на колене и тъкмо когато сянката изпиваше
последните капчици от силата му, Саламар започна да поглъща нейната. Чудовището
безпомощно се олюля и бавно избледня, докато не изчезна съвсем.
Времето ускори своя ход – слънцето се въздигна на небето, достигайки своя
зенит и... всичко свърши. Камъните не се движеха, клоните на дърветата не
се протягаха, водата не говореше.
Светът потъна в мрак...
Светлината бавно се промъкна сред тъмнината. Пред очите на Саламар изникна
нечие лице.
– Какво стана? – попита той с прегракнал глас.
– Не помниш ли? – учуди се жрицата Илонда – Как се чувстваш?
– Какво стана? – настоя Саламар
– Всичко е наред – успокои го жрицата – Боли ли те нещо?
– Амалана... – той смръщи чело – Сянката... как е тя?
– Сянката ли?
– Не, Амалана! Добре ли е? – той придоби загрижен вид
– Ще се оправи – рече жрицата – А ти как се чувстваш?
– Как го направих? Как накарах сянката да изчезне?
– Тя не изчезна – усмихна се тъжно жрицата – Ти я унищожи.
– Какво съм направил?!
– Използва силата си за нещо, за което не трябваше – рече Илонда - знам защо
го направи. Знам, че не си като тях...
– Като кои? – попита Саламар неразбиращо
– Като Черните магьосници...
– Те ли бяха това? – Саламар гледаше изумено.
– Жрицата кимна.
– Но ти използва силата по същия начин като тях... Трябва да напуснеш Исолорн...
– Ами Амалана?
– Тя ще бъде добре – успокои го жрицата – но слушай сега-гледай да не използваш
силата на водопада, освен ако не си принуден да го сториш. Днес може и да
си победил, но утре може и да загубиш... Не споменавай никому за Исолорн,
никога. Може и да намериш начин да се върнеш тук, но помни – само ако не използваш
силата си като тях.
Саламар кимна.
На другия ден, когато слънцето бавно изгряваше и пръскаше по небето розово
– златистите си лъчи жрицата и учителят Салсалек преведоха Саламар през прохода
и го оставиха при колоните, след като му обясниха как да слезе от планината
по възможно най – безопасния начин.
После те се запътиха отново през прохода.
Така беше предречено, знаеш го. – каза Салсалек
Да, но той не е като предводителя на сенките – възпротиви се Илонда
– Той нямаше лоши намерения. Дори не разбра какво върши.
– Пътят към Ада е постлан с добри намерения.
– Но не това е неговият път – рече Илонда
Вече никой не произнесе името на Саламар в Исолорн, всички избягваха да говорят
за него, също както избягваха да споменават Аланор, повелителя на “сенките”.
А Саламар, когато остана сам, дълбоко въздъхна и впери поглед непознатия хоризонт.
Едва сега съзнаваше какво бе сторил и какво щеше да му струва това.
КРАЙ