Сами. Без сенки.
Гордо крачехме една до друга. Разговаряхме чрез телепатия - без цели.
Въвряхме, вървяхме и тъкмо приказвахме за поезия с проза, и проза с поезия. И тя моята тъмна очуденост се засмя.
Не може да спре хормоните си. Това мен страшно ме обиди. Без амбиция, деликатно я попитах:
- На какво се смееш сега? Какво е това което прекъсва нашият сериозен телепатичен разговор?
Тя:
- Не чуваш ли писаците на разгонените мравки? Аз ги чувам и те ме гъделичкат.
Карат ме със смях да разчупвам атмосферата.
- Аз не ги чувам. Ами сега?
Тя: - Ами смей се де!
14.09.2002г.Сиска