Приказка за мен, егоистчето - значи за всички

- Сигурна ли си, че това е правилното решение? - попита Той, сякаш беше рухнал Светът.
- Да - отвърнах уверено.
Много добре знаех, че не е правилното решение. Не бях права, този път. Това ме правеше по-тайна отвсякога.
* * *
Не виждам нещо по-красиво
от грозното ми лице.
Не виждам нещо по-вълнуващо
от мрачният ми скитнически живот.
Не виждам нещо по-светло
от черното слънце, което ме огрява ,в мрака.
* * *
В отсрещното кафе...
Аз и Той.
Той си пие кафето. А аз содата. Мълчим. Няма и какво да се каже. Задавам си въпроса: "Без теб? Накъде?" И отговорът търся с очите си загледани някъде в далечината.
А ние просто мълчим. Тишината по между ни никога не ни е пречила. Сега ни разяжда отвсякъде.
- Дойде ли време? Да не си изпуснеш автобуса? - най -после попита Той, с мъчителна усмивка.
Познавах тази усмивка. Познавах и този поглед-лъжливи...
По тембъра на гласа му усещах, че нещо не е наред. Не е наред с нас.
- Да. Има време, спокойно - отвърнах аз, без дори да го погледна .
Има 20мин. А аз искам да бъдат часове. И те са часове.
* * *
В тъмната вечер, когато затвориш очи - излизат червени спомени от душата - пронизващи тялото, излизайки - заобикалят те отвсякъде... Спомени, които дори не си изживял...
* * *
- Качвам се. - казвам, малко преди да се кача на автобуса.
- Добре - Той.
Тук винаги някои казваше: "до следващият път".
Погледнах го в очите - с тях му се молех да го каже. И Той много добре видя това. А сълзите ми напираха.
- Айде, качвай се - можеше само тихо да промълви.
Цялата ми вибрация крещи неговото име. А от тълпата Той не ме чу.
Но се обърна. Обърна се с поглед вперен в мен. Видях сълзите му. Той никога не плаче. Не ми трябваше много, за да усетя колко е слаб сега.
И автобусът потегли...
Възприятията ми, сълзите ми, сърцето ми, крещаха - само неговото име и въпросът: "Накъде? Без теб?"
* * *
Аз нямам домашен адрес.
Аз живея, само за днес.
Звездите са моето одеяло.
Не ми пука, че одрано е моето тяло.
Телефонния ми номер са пътищата ,
които още не съм изминала.
Мигове и споменчета - кратки,
в сърцето ми сам си откраднала.
Единственият аромат, който познавам
е този на пътищата безбройни.
Задавам само един въпрос: Накъде?
И само вятърът може да ми отговори.
* * *
Мамка му, и аз се разревах.
Телефонът иззвъня. Първи път... Втори път... Знаех, че е Той... Трети път... Вдигнах.
- Студено ми е без теб, в пустинята. - само това усещах... Само това казах.
- Знам, а аз съм вечно твой. Ела да ми отвориш вратата.
* * *
Приказки. Приказки.
Някои само твои. Някои са само измислени. А някои са чужди.
* * *
Заключих външната врата и влязох вкъщи.
Бях сама. Съвсем сама. Налях си питие. Изпих го. Отидих да проверя дали добре сам заключила външната врата. За всеки случай. Легнах си. Усетих топлото му присъствие в леглото ми. Промуши рака под завивките и ме прегърна. Чакаше ме...
- Къде се забави тази вечер? - попита Той и ме целуна плахо по бузата.
- Нищо интересно. Реших след работа да се поразходя малко. - отвърнах аз на целувката с целувка...